Червените очи на Злия бяха втренчени през прозореца. Войната наистина не се развиваше така както се бе надявал. Некомпетентността на орките бе пословична и дори стотина от тях можеха да изгубят само от няколко елфа, дебнещи ги с безмилостните си стрели или от група джуджета, наточили могъщите си брадви. Ауганфил оставаше могъщ, разбира се, но все пак не можеше да рискува прекалено много с него — не бяха малко драконите, верни на Ралмийското кралство, а няколко от тях щяха да са фатални за призрачния звяр, който приживе бе едноличен господар на Планината.
Прокълнатия за миг присви червените си очи, припомняйки си как бе насъскал грамадния черен левиатан срещу джуджетата. Бе наблюдавал отстрани — от сенките — как размазва градовете им и разкъсва армиите им с нокти и пламъци след което бе подарил на дракона обещаното му безсмъртие, с което го бе направил свой все още силен, но покорен и безопасен за властта си немъртъв роб.
И все пак той имаше нужда от по-могъщ съюзник, някой по-маневрен, по-хитър от дракона, някой, който ще всява ужас в себеподобните си.
В залата се разнесе протяжния звук на клепало — някой от висшия клир на орките искаше да говори със своето божество. Друг път Прокълнатия би смазал наглеца само заради това, че е обезпокоил мислите му — по принцип той общуваше с жреците си само в изкривените подобия на литургии, в които убиваше толкова много жертви в своя чест, че в краката му се лееше пурпурна река от кръв.
Но сега Прокълнатия усети, че му носят важна вест и поради това не помете със светкавиците си оркския първожрец, който влезе в залата, кланяйки се доземи.
— Привет, велики господарю Вземедушец — извика оркът, като се просна раболепно по очи на земята. Той, разбира се, каза това на своя език, който Прокълнатия бе измислил специално за слугите си още преди векове.
— Какво има, Форжак — отвърна Злия с глас, напомнящ трошенето на сухи есенни листа, — какво те е разтревожило дотолкова, че не можеш да изчакаш вечерната литургия.
— Това, което имам да ви казвам не е за литургията, господарю Вземедушец — избъбри бързо Форжак, — както знаете, аз ръководя онези от нашите сили, които проучват отвратителния живот на враговете ви…
— Давай по същество. Много добре помня с какво се занимаваш или поне с какво би трябвало се занимаваш. Какви новини от неверниците ми носиш? — попита Прокълнатия. — Моли се да са важни.
Форжак преглътна, но отвърна:
— Важни са, господарю Вземедушец. Наскоро южните баронства на човешкото кралство са имали рицарски турнир…
— Те редовно имат такива — бавно отвърна Прокълнатия, — както и северните, между впрочем, а понякога кралят им прави обща среща. Радвам се, че искаш да ме информираш за спортните мероприятия на хората, но, опасявам се, те дълбоко не ме интересуват… — очите за Злия блеснаха заплашително.
— Важен е победителят, господарю Вземедушец — бързо рече оркът. — Той носи името, което ви бе притеснило някога, докато аз бях още послушник. Лорд Дакавар, господарю.
Черната фигура застина за миг, сетне се изправи от трона си.
— Значи най-сетне войнът, предречен да ме унищожи се разкри — каза повече на себе си, — след почти две десетилетия игра на криеница… и все пак е подранил!
Черната фигура се засмя тихо.
— Има и още, господарю Вземедушец — продължи Форжак, — нашето разузнаване сочи, че той е отгледан от барон Редклоу, мръсникът, който даде сина си на елфическите отрепки.
— Човешкото дете, което ви прави толкова бели… — Прокълнатия се наведе към жреца си. — Носиш ми ценна информация, Форжак.
— Благодаря ви, господарю! — ухили се оркът. — Да събудя ли Ауганфил?
— О, не, с дракона говоря само аз — очите му грейнаха. — От теб ще се иска само да замлъкнеш… завинаги.
Червените очи изстреляха порой от светкавици преди Форжак да успее да извика.