Глава 5
Вой
След като дойде рано и с необичайна сила за земите на баронство Редклоу, зимата дори се усили и скоро барон Удроу благодареше на съдбата, че е успял да събере реколтата си така рано. Дакавар загуби първоначалната си радост от снега и скоро започна да се муси — натрупалата снежна покривка пречеше на тренировките му, а постоянния студ проникна в каменния замък като предател, който разваляше настроението на всички. Единственото, което разведряваше младия рицар бе Анлина, която бе винаги до него. Двамата се обичаха много и не мина много време преди Дак да поиска момичето за годеница. Тя, трогната, се съгласи веднага, а барон Редклоу ги благослови и им пожела късмет. Скоро старият благородник имаше и друг повод за радост — той получи писмо от сина си Селиан, с който той го уведомяваше, че е завършил своето обучение при елфите и се връща у дома. Анлина бе много щастлива от тази новина, за разлика от Дак, Макар и да честити вестта както на годеницата си, така и на Удроу. „Дано е станал по-малко досаден“, помисли си Дакавар.
Ала друг проблем възникна след няколко дни, проблем много по-сериозен от пълния с елфическа лъжемъдрост Селиан. Дакавар научи за нея в една студена утрин, докато се мъчеше да се сгрее с чаша чай, застанал пред пламъците на камината в трапезарията, заедно с барон Редклоу.
Закуската им бе прекъсната от разтревожен слуга, който съобщи на Удроу, че опръскан с кръв селянин иска да говори с него веднага. Баронът се намръщи, но каза на слугата да пусне селянина.
След минути в тронната зала влезе човек, облечен в мръсни кожени дрехи. По грубоватото му лице се стичаха сълзи, а едрите му ръце бяха оцапани с кръв.
— Ловецо Ходе! — възкликна барона, разпознавайки селянина — един от най-добрите ловджии в баронството, често носещ в замъка сочно еленско или тлъсто глиганско. — Какво е станало?
Дак отпи още една глътка от чая си и погледна клетника, възмутен от това, че се показва в такъв вид пред Редклоу.
— Моят голям син беше убит, господарю мой! — проплака Ходе и сърцата на барона и на младия му питомник се свиха от съчувствие.
— Огромни вълци, невиждани по тези земи, разкъсаха детето ми като зайче! — изви глас ловецът и вдигна окървавени ръце пред лицето си. — Не бях виждал такива чудовища! Вълци е имало и преди в баронството… — Ходе си пое дълбоко въздух, — но не и такива. Всъщност нашите, степни вълци избягаха от района, а тези, които не са избягали, намерихме мъртви, разкъсани от тези нови изчадия!
Дакавар усети как по гръбнака му полазват ледени иглички. Вълците понякога се биеха помежду си, но не беше нормално една глутница да разкъса друга. Това дори той, неизкушения от лов, го знаеше.
— Козината им е бяла като снега, който закри земята ни, а в устите им няма зъби, а висулки, като на изчадия на Прокълнатия… — продължи Ходе. Това още повече привлече вниманието на Дак и тялото му се изпъна като тетива.
— Може би не като — младия рицар се изправи на крака, — може би наистина става дума за изчадия на Прокълнатия. — Дакавар стисна челюсти. — Вашият син ще бъде отмъстен, ловецо Ходе. Моят меч ще отнеме живота на чудовищата, които са го погубили.
— Ти нямаш опит в лова, Дак — барон Редклоу проговори зад гърба му, — а това е много различно от турнирите с контета като де Малвил или Левонтес.
— Мога да се справя, чичо Удроу — вдигна брадичка Дакавар, — мой дълг е да защитя хората в баронството.
Барон Редклоу го погледна изпод вежди.
— Така е, но това също е и мой дълг. Ще дойда с теб.
Удроу се изправи и пристъпи към Ходе:
— Можеш ли да ни покажеш къде се навъртат зверовете?
Ловецът кимна.
Час по-късно Дак и Редклоу бяха облекли броните си, а край тях Ходе бе събрал ловци от близките села — мъже с мрачни лица, въоръжени с лъкове и брадви. Бронята на барон Редклоу се състоеше от плътна плетена ризница и шлем, който предпазваше лицето и бе по-проста сравнена с бляскавото снаряжение на Дакавар.
Анлина изпрати със сълзи на очи баща и годеник:
— Пазете се! — извика девойката и целуна за прощаване Дак, а с Удроу се прегърна.
— Ще се върна довечера, скъпа, а до края на седмицата ще имаш палта от бели вълци! — обеща Дак и целуна подаръка на Анли, който носеше около врата си.
Яхнали коне, мъжете навлязоха в покритите със сняг степи, а в насреща им се изви свиреп вятър, който брулеше лицата им със сняг и ги заслепяваше.
Ходе обаче безпогрешно намираше правилната посока, сочейки на барон Редклоу мрачни свидетелства за думите си — огромни стъпки, отпечатани дълбоко в снега. Не се мина много време и на пътя им изникна труп на обикновен степен вълк. Животното лежеше изтърбушено в снега, очите му бяха изцъклени, езикът — изплезен, а от отворената уста се процеждаше струйка кръв.