— Ще видим тази работа! — засмя се червенокосият младеж. — Елфите са добри войни и ми показаха трикове, които рицарите тук не знаят.
— Дак не е като другите рицари — замечтано отвърна девойката, — той е бърз, силен, смел…
— Добре, добре! — отново се засмя Селиан. — Вижда се, че го обичаш. Дано тази любов донесе щастие и на двама ви.
С тези думи брат и сестра се прегърнаха и се разделиха.
Дак бе събуден от Анлина на следващата сутрин. Лицето й беше бледо и разтревожено.
— Татко се събуди — каза тя, — иска да ни види.
Дак бързо се изправи, тръсна глава, за да се разсъни и скоро заедно с годеницата си бе в стаята на стария барон Редклоу. Селиан вече бе там, лицето му изглеждаше посивяло почти колкото това на баща му.
Самият барон изглеждаше ужасно. За двете нощи след битката сякаш се бе състарил с двадесет години. Лицето му бе сбръчкано, диханието излизаше със свистене от гърдите му, а по ъгълчетата на устните му се виждаха следи от кръв.
— Деца мои… — прошепна барон Редклоу, — събрах ви тук, защото чувствам, че сетният ми час е близко.
Дак отвори уста да протестира, после я затвори. Анлина се отпусна безсилно на рамото му и младежът я прегърна.
— Скоро ще видя моя създател и ще се отърва от тегобите и тревогите на тоя грешен свят — продължи Удроу. — Искам да завещая замъка си поравно и на трима ви със завета винаги да живеете в сговор и обич. Докато сте заедно, дори Прокълнатия не ще има силата да ви раздели… — баронът се закашля и дълго не успя да продължи:
— Лорд Дакавар, нека годежът ти с моята дъщеря се превърне в сватба, която да ви дари с много щастие и красиви рожби. Селиан, дано и ти си намериш добра невеста, която да живее повече от моята Беки…
Баронът се отнесе за миг. Жена му, Беканна бе умряла рано и баронът не си бе взел друга. Внезапно погледът на Удроу се избистри и той погледна Селиан, а после Анлина и Дакавар.
— Толкова сте хубави — усмихна се той топло. — Обичам ви…
И след тези думи издъхна.
Подземната зала бе отрупана със съкровища. Злато, сребро, скъпоценни камъни, всичко това бе постлало пода като плътен килим и щеше да представлява мечтата на всеки алчен човек, ако не беше отвратителната абоминация на смъртта, която бе положила огромните си, светещи с призрачно сияние кости върху богатствата. Призрачният дракон обаче надигна череп, щом в леговището му навлезе познат черен силует с блестящи червени очи.
— Поздрави, господарю мой — бавно каза Ауганфил.
— Поздрави, приятелю — отговори Прокълнатия и застана до своя най-могъщ слуга. Черна ръка, сякаш забулена в ръкавица поглади гальовно черепа и подобния на трошене на сухи листа глас каза загрижено, както човек споделя с най-близките си наличието на препятствие пред него.
— Този лорд Дакавар се оказа така впечатляващо силен, колкото и очаквах. Наблюдавах битката му с моите ледени вълци през погледа на един от зверовете. Дакавар е могъщ рицар, точно както гласи предсказанието, а има и опасен съюзник в лицето на отгледания от елфите воин.
Ауганфил лениво потропа с костеливата си опашка по една купчина злато.
— Моите уважения, господарю мой, но вълците не са от най-могъщите ви създания. Поверете на мен тази задача и Дакавар ще срещне смъртта си заедно с онзи, как се казваше, Селян, Селянин, нещо селско беше…
Прокълнатия се засмя със злокобен кикот.
— Селиан, но шегата ти беше добра, приятелю — очите на Прокълнатия грейнаха лукаво. — И все пак да не избързваме. Хората, при все своята бездънна и безкрайна простодушност понякога имат хубави приказки като… — черният силует се спря за миг и очите му се присвиха до пурпурни цепки — … като „два остри камъка, брашно не мелят“.
— Какво е брашно — щракна със зъби Ауганфил.
— Няма значение, приятелю, няма значение — засмя се Прокълнатия, — но спокойно. Когато му дойде времето, ти ще се изправиш срещу Дакавар и тогава нещата ще станат така, както аз ги предвиждам и желая.
Глава 7
Почит
За погребението на барон Редклоу времето омекна, но това не донесе радост на никого, нито пък направи работата по изкопаването на гроба по-лесна. Снегът, който бе вледенил местността и бе довел ледените вълци със себе си, се смени с лепкав дъжд и скоро превърна натрупалата бяла покривка в мръсна киша, която слугите в замъка Редклоу трябваше да почистят преди да поставят барона в последния му дом под малка могила от камъни, която Селиан и Дакавар лично натрупаха. Докато работеха двамата младежи не говореха помежду си, а само поставяха камъните един върху друг, подреждайки ги така, че да оставят пролука между себе си и изкопания в земята гроб. Анлина неутешима се бе затворила в стаята си.