— Вината беше моя — процеди Дакавар, трупайки камъни, — аз не бях достатъчно добър, за да сразя вълците. Аз разкрих името си от рано, по-рано, въпреки че Анли ме предупреждаваше…
Младият мъж яростно хвърли поредния камък.
— И сега чичо Удроу е мъртъв.
— Вината в никой случай не е твоя, Дак — отговори Селиан. — Би било обида към рода ти, ако се криеш цял живот. Баща ми нямаше да се радва да живееш като ратай. Що се отнася до битката с вълците, справил се беше повече от достойно.
— Но не достатъчно — горчиво каза Дак.
— По тази логика мога да упрекна и себе си, че не съм дошъл навреме — отвърна Селиан. — Тези мисли ще ни отведат на мрачни места. Виновен е само един. Прокълнатия!
Отгледаният от елфите постави едно последно камъче на върха на могилата и каза:
— Така е добре.
— За втори път Прокълнатия убива моя баща — задъха се от ярост Дакавар. — Намеря ли го, ще го насека на части!
Селиан се обърна към младежа, който бе израснал вместо него в дома му и постави ръка на рамото му.
— Знам за пророчеството и повярвай… — червенокосият прехапа устни, — изпитвам към Вземедушеца същата омраза, която чувстваш и ти. Но бъди внимателен, Дак!
— Ще го убия — повтори упорито Дак.
— С такива мисли Прокълнатия е откраднал душите на не един и двама. Най-добрите желания стават нашите най-ужасни проклятия — Селиан поклати глава. — Не оставяй омразата да те води за носа.
— Грешно ли е да мразя този, който ми отнема всичко?
— Грешно? — Селиан поклати глава. — Не знам дали е грешно, но е безплодно, опасно.
Отгледаният от елфите вдигна глава към небето, сетне каза:
— Знаеш ли как Прокълнатия създава ледените вълци?
Дакавар поклати глава.
— Какво ме интересува? Следващия път като прати такива, ще отида с цял рицарски отряд и ще ги изколя!
— Прокълнатия убива вълчици — бавно продължи Селиан, — сетне взима вълчетата и ги дава на орките да ги измъчват и тормозят. После… — червенокосият отметна няколко кичура от челото си, — после Прокълнатия ги полива с кръв от жертвоприношенията си и ги обсипва с гибелните светкавици от очите си. Накрая оставя повалените животинки на някой мразовит връх и когато те се събудят, вече са чудовищата, които отнеха живота на татко.
Дак стоеше със зяпнала уста, очите му бяха разширени от ужас и отвращение.
— Откъде знаеш всичко това, Селиан? — попита младия рицар.
— Елфите знаят много за отвратителните ритуали на Вземедушеца — отговори червенокосият. — Разбери, Дак, тези вълци са жертви като нас. Истински зъл е само Прокълнатия, а като творение на омразата, той се храни от всички негативни чувства, включително… не — най-вече от тези, насочени срещу него.
Дакавар плю на разкаляната почва.
— Съжалявам, Селиан, но аз имам повече ум от едно кутре. Когато намеря Прокълнатия, ще го сваля с един удар.
С тези думи рицарят се отдалечи от лобното място на барона. Селиан въздъхна и поклати глава.
Дъждът плющеше по време на самото погребение на барона сякаш и природата плачеше за добрия Удроу. Дворът на замъка бе пълен със скърбящи селяни, които искаха да изпратят своя господар към последния му път.
Самотен монах, който отговаряше за района на баронството, застана пред могилата и заговори пред събралото се множество и тримата наследници на барон Редклоу. Селиан стоеше малко встрани от сестра си и годеникът й, навел глава. Червената коса се спускаше по издълженото му от печал лице, а кожата му изглеждаше бледа. Очите на Селиан бяха влажни и отгледания от елфите млад мъж полагаше огромни усилия на волята си да не се разплаче. Това обаче не бе по силите на Анлина, която се бе опряла на Дакавар и ронеше горчиви сълзи на рамото му. Младият рицар я бе прегърнал успокоително, но солени капки се стичаха и неговите бузи.
— Днес е скръбен ден — започна монахът, като запали огън в кандило, поставено пред надгробната могила, — трябва да изпратим на последен път нашия обичан суверен и баща на околията, благочестивия барон Редклоу.
Монахът наля малко масло в пламъците, за да го подсили срещу дъжда и продължи:
— Барон Редклоу беше винаги добър владетел, отнасящ се с разбиране и обич към тегобите и тревогите на хората, винаги гледаше да помогне и никога не ни мореше с тежки и непосилни данъци. Той умря, загрижен за добруването на паството, дадено му от краля.