— Ако все пак се изправите един срещу друг — намеси се Анлина, заставайки между двамата, — обещайте ми, че няма да се наранявате.
— Никога, миличка — отвърнаха двамата едновременно.
Глава 8
Преди Турнира
Беше ранна сутрин и навсякъде из замъка Редклоу цареше пълен мрак, тъй като почти всички спяха. Навсякъде, освен в тренировъчната зала.
Селиан винаги тренираше малко преди зазоряване. Веднъж съгласил се да участва в Кралския турнир, той не смяташе да посрами елфическите майстори, които го бяха обучили. Не искаше обаче да влиза и в сблъсък, макар и тренировъчен, с годеника на сестра си. Знаеше до каква степен си е вирнал носа Дакавар и нямаше намерение да влиза в конфронтация с арогантния рицар, конфронтация, която нямаше да доведе до нищо. Ако спечелеше, Дакавар щеше да полудее от унижение, ако загубеше, младият рицар щеше да стане нетърпимо нахален.
Не, че самочувствието му беше без покритие. Селиан го беше видял докато тренира със сър Вейкол. Годеникът на сестра му бе станал учудващо могъщ войн, с тежки и плътни удари, които може би не така грациозни като собственият му стил, но бяха не по-малко ефективни. Смазващ в атака, непробиваем в защита — това беше Дакавар и Селиан знаеше, че рицарят би бил смъртоносен противник за всеки, освен за магьосник или дракон.
Селиан развъртя в дъга закривения меч около себе си, изпразни съзнанието си от всички мисли и за няколко минути просто се наслаждаваше на свистенето на оръжието си, докато леко подскачаше напред-назад, досущ пантера, която обикаля около плячката си. Зеленият плащ плющеше на гърба му и го превръщаше в почти нереална гледка на горско привидение, играещо из залата.
Селиан завърши една бойна комбинация, разсичайки въздуха и падайки на едно коляно, когато чу тихо дрънчене зад гърба си. Отгледаният от елфите младеж се изправи и се обърна.
През сенките към него пристъпваше чудовищна фигура на черен рицар с рогат шлем, от който лъхаше абсолютно зло.
Селиан премигна невярващо и в следващия миг видя как на светлината на свещите излиза Дакавар, в пълното великолепие на инкрустираната си със златни орнаменти броня, рогатия шлем на главата и дългия меч в ръцете си.
— Добро утро, Селиан. Изглеждаш, сякаш си видял призрак — усмихна се Дак.
— Рано си станал — отговори червенокосият младеж, докато проклинаше наум играта на сенките и добави, в опит да разведри обстановката: — Хубава броня имаш.
— Радвам се, че ти харесва — наклони глава Дакавар и рогата на шлема му проблеснаха на светлината на свещите, — би ли искал такава и за теб?
— Опасявам се, че не — отговори младият барон Редклоу, — аз предпочитам да се чувствам по-лек, докато се бия.
— Забелязах — кимна рицарят, — вкус, който признавам си, не разбирам.
После вдигна рамене:
— На мен ми прилича повече на танц, отколкото на истински бой.
— В известен смисъл наистина е танц — отвърна Селиан, — това не означава, че не е ефективен.
Лицето на Дакавар се разтегли в леко насмешлива усмивка.
— Защо не ми покажеш? — попита.
Селиан въздъхна. Беше му ясно, че ще се стигне дотук още щом видя младият мъж в броня толкова рано. Беше очевидно, че Дак търси тази битка, за да изпита силите си срещу презрения от него стил на елфите.
Щеше да получи, каквото иска.
— Защо не — Селиан надигна меча си, — готов ли си?
Дакавар приближи своя пред лицето си.
— Напълно.
Миг по-късно меча на Селиан се стрелна напред като мълния, мъчейки се да удари Дакавар в коляното и да го дестабилизира. Рицарят свали собственото си оръжие и двете остриета се срещнаха със звън. Червенокосият младеж, отскочи назад, а в следващия миг се гмурна под широкия удар на Дак, стремейки се да опре острието на меча си до гърлото на самоуверения си опонент.
„Твърде лесно“, помисли си Селиан… и в следващия миг Дакавар наклони глава като минотавър и рогата на шлема му отклониха острието на Селиан. Осъзнал в колко уязвима ситуация е бил само допреди миг Дакавар изръмжа и замахна с меча си към Селиан, който се принуди да се превърти с кълбо назад. Двамата кръстосаха мечове няколко пъти и Дакавар накара Редклоу да се оттегли с още няколко крачки назад.
„Много е силен“, помисли си Селиан, докато рицарят продължаваше да го избутва към каменната стена на залата с могъщите си удари. Червенокосият барон се опитваше да измисли някаква атака, с която да изненада Дак, но просто нямаше време за това, рицарят не му оставяше глътка въздух, а продължаваше да го притиска с тежки, мощни удари.