— Не съм сигурен, че те разбирам.
— Явно не — вдигна ръка Селиан. — След като нападна Линдан и то заради това, че не можеш да приемеш да губиш дори и на една приятелска игра като тролската борба!
Усмивката изчезна от лицето на Дакавар.
— Какво ти става, Сел? Това беше рицарско предизвикателство, напълно нормално. Линдан даже каза, че му е било забавно.
— На Линдан може би, той винаги обича битките, все едно дали печели или губи, но теб те гледах внимателно. Ти просто не можеш да търпиш да не си отгоре!
Баронът леко бе повишил глас. Драконът Азур се изкашля гръмко, за да заглуши зараждащата се кавга.
Дак скръсти ръце пред гърдите си.
— Знаеш ли какво мисля, Селиан? — тихо попита рицарят.
— Ти не мислиш, там ти е проблемът — поклати глава баронът и миг по-късно съжали за думите си.
— Ти ми завиждаш — изръмжа Дакавар. — Великото баронче, обучено от великите елфи на танци и накрая аз съм най-добрият рицар, аз съм този, който трябва да спре Прокълнатия.
Селиан изглеждаше втрещен.
— Ако беше най-велик, нямаше да има нужда го казваш — поклати глава баронът. Влизаше в неприятна разпра, но знаеше, че вече е късно да я спре.
— Аз вече го доказах на финала на турнира, забрави ли?
Селиан усети гневът да го обзема и макар да знаеше, че е грешно, прошепна.
— Можех да те победя, Дак… но за мен победата не е всичко.
Дакавар потръпна и приближи младия барон, за да процеди:
— Лесно е да го кажеш сега, нали?
Селиан срещна погледа на младия рицар и за момент помисли дали да не отвърне с нещо остро, сетне се отказа и отпусна рамене.
— Виж, Дак, не искам да се караме… — започна миролюбиво.
— Ама вече се скарахме — прекъсна го Дакавар.
Селиан усети да го обзема отчаяние. В дните след финала като че ли полека-лека между тях бе започнало да се образува приятелство. Сега всичко се разваляше като пясъчен замък.
И това бе по негова вина. Защо бе тръгнал да съди Дак?
— Виж, ние трябва да сме единни, да сме отбор…
— Никакъв отбор не сме — намеси се Дакавар. — Аз съм този, който ще се изправи срещу Прокълнатия, не ти. Аз съм този, израснал без баща, криейки произхода си като роб. Ти танцува с елфите в горите.
Селиан искаше да изкрещи, че танцът му с елфите бе преминал през десетки изпитания, през ужасни битки с орки и гоблини… време, което искаше да забрави. Но усети, че няма смисъл.
— Добре, Дак. Както желаеш — кимна младият барон и остави рицаря сам. Азур се отмести от пътя му и го изгледа тъжно. Той бе прикрил разговора от другите, но сам бе чул всичко.
Дакавар облече доспехите си и ги последва.
— За какво толкова говорихте? — попита Линдан.
— За танци — злобно отвърна Дак, докато се качваше на Дуена.
Селиан стисна очи, за да не изкрещи.
Глава 18
Гласът на Стареца
Следващите няколко дни времето се развали в унисон с чувствата на Дакавар и Селиан. Студеният вятър донесе мрачни, буреносни облаци, от които час по час се процеждаха тежки капки дъжд, държейки под напрежение и без това изнервените пътници.
Рицарите не общуваха много-много един с друг, с изключение на бъбривия Линдан. Той стоеше до Дакавар, който обаче главно мълчеше и Радел, който объркано се мъчеше да помири враждуващите, без да знае дали, за какво точно и защо се карат. Селиан пътуваше с Плиний Теоретика, с който обсъждаха неговия стил на бой.
— Идеалното би било — каза по едно време Теоретика, — да се направи броня, здрава като тази на рицар, но да не тежи изобщо. Бих го казал на елфите, ако ги видя.
Пътят също стана по-труден и неприятен. Горите около пътеката оредяха и се смениха със стръмни и назъбени скали, редуващи се със зеещи пропасти, мрачно мамещи пътниците към техния гроб. Воините спряха и да говорят, тъй като високите скали изкривяваха гласовете им и го препращаха по околните върхове като подигравателно ехо.
Затова и първоначално когато чуха виковете за помощ, рицарите помислиха, че наистина става дума за ехо, но Селиан имаше по-остър слух.
— Някой вика! — каза обученият от елфите.
— Така е — кимна и Линдан.
И действително, от една гъста и мрачна горичка, скатана между два огромни и подобни на вампирски зъби върха, се чуваха приглушени викове: