Прокълнатия се усмихна и очертанията му изчезнаха от издиханието на призрачния дракон.
Следващите няколко дни Дакавар, Селиан и скуайърите пътуваха мълчаливи и угнетени от смъртта на техните приятели. Гората в Планината най-сетне се разреди и скоро на пътя им се появиха селца, в чиито странноприемници нощуваха. Оттам и разбраха, че вече се намират в земите на графство Мандау, а самия замък бе съвсем наблизо.
Дак и Селиан забелязаха, че вечер хората залостват вратите си с дебели резета, а прозорците им са зазидани.
— Страшен горски дух върлува из горите нощем — сподели кръчмарят, — вместо глава има череп, а от очите и устата му изкачат пламъци.
Дакавар предложи на барона да издебнат духа още преди да стигнат замъка, но Селиан счете за по-разумно да разберат повече за противника от самия граф.
И така след още няколко дни път замъкът Мандау изникна пред очите им, обкръжен от рехава крепостна стена. Местността бе мрачна и негостоприемна. Самотен страж дремеше на един от бойниците на ниския зид. Щом видя новодошлите, стражът се сепна и викна:
— По каква работа сте тук?
— Кралят ни изпрати — отвърна Дак. — Аз съм лорд Дакавар, Пръв Рицар на Ралмия. С мен е барон Селиан Редклоу.
— Чудесно! — възкликна стражът. — Очаквах, че ще сте повече, но, влизайте, влизайте!
Той се скри зад миг от очите им, подир което отвори портата на крепостната стена. Когато ги посрещна, стисна ръцете им и обеща топла храна.
— Бихме искали да видим графа възможно най-бързо — каза обаче Селиан.
— Опасявам се, че това в момента не е възможно.
Новодошлите чуха дрезгав старчески глас и се обърнаха по посоката, от която идваше. Към тях бавно пристъпяше висок старец, загърнат в плътно кафяво расо, със спусната качулка, изпод която се виждаха само острата му брадичка и свитите тънки устни.
— И защо така? — попита Дакавар, докато младият барон Редклоу се оглеждаше намръщено. Имаше нещо отвратително около този старец, но обученият от елфите не можеше да разбере какво.
— Граф Мандау спи в момента. Той е много болен — отвърна старецът. — Но нека все пак се запознаем. Аз съм абат Глиндрик.
Глава 20
Призракът и абатът
— Отвратителна болест, наистина — разказваше малко по-късно абатът, след като бе поканил Дакавар и Селиан в своята малка стая насред почти пустия замък на Мандау. Той им бе сложил храна — хляб, малко месо и сирене с по чаша вино на гостите си и бе отпратил стража да нахрани и скуайърите.
— Доколкото знам първо е поразила стария граф Мандау, а после и предишният абат. Не съм сигурен дали е зараза или прокоба — Глиндрик започна да масажира ръцете си една с друга, — но откакто аз съм тук няма повече случаи… само младият граф Мандау.
— Какви са симптомите на болестта? — попита Селиан. Дакавар мълчеше. Историята не му се нравеше. Едно нещо беше да го изпратят срещу адски ездач, който да съсече, друго в замък, където върлува мор.
— Слабост, загуба на тегло и памет, немощ. Проблемът е, че болестта няма характерни симптоми, които да я отличават. Боря се с нея с молитвите на Създателя и церовете, които забърквам вечер.
— Какви билки използвате, абат Глиндрик? — погледна въпросително Селиан.
— Черен имел, бароне. — Тънките устни на абата се извиха в усмивка.
— Но как? Черният имел е отровен! Прокълнатия го е създал със зла магия, извращавайки хубавия цвят на любовта!
Глиндрик остана все така усмихнат.
— И кой ви каза всичко това, барон Селиан?
— Аз съм обучаван от елфите…
— А, да… елфите — усмивката на Глиндрик изчезна. — Опасявам се, че елфите са твърде старомодни в лековете си.
Абатът погледна Дакавар, който се размърда, почувствал се неудобно за момент. Изглеждаше сякаш думите му са предназначени за рицаря, а не за събеседника, с когото спореше.
— Черният имел наистина е отровен — продължи Глиндрик. Гласът му бе едновременно глух и отекващ в малката зала, ала и някак упоителен. Дак усети, че се унася.
— В правилните количества обаче, отравя само болестта.
— Нека аз донеса билките, които знам, абате! — изправи се Селиан, Дак се сепна и тръсна глава.