— Надявам се мисията ви да завърши успешно — рече старият абат и пак потърка длани една в друга, — макар да имам съмнения, че планът ви ще сработи.
— Вярвайте в Създателя, абат Глиндрик — усмихна се Селиан. — Още тази нощ ще опитаме да сложим край на живота на злия немъртъв който ви притеснява.
— Мъртъв, жив или немъртъв, няма да може да ми се опълчи — обади се и Дак, в опит да се разсъни. Той не бе спал добре, въпреки че Глиндрик му осигури мека постеля. Сънищата му бяха неспокойни и изпълнени с безформени видения, попречили на почивката му. Сега вратът го болеше, а очите му се затваряха.
Абатът кимна на снажния рицар, а после и на стройния му спътник.
— Ще се моля за вас — усмихна се той и разкри неприятната гледка на жълтеникавите си зъби, — но сега ще трябва да излезете. Нощем залостваме вратата на замъка, в случай че злият ездач реши да намине.
— Той често ли наминава? — вдигна вежди Селиан.
— По-често, отколкото би било приятно — отвърна Глиндрик, все така ухилен, — но наистина, време е да тръгвате.
С неохота Дак и Селиан напуснаха замъка, изпратени от четиримата скуайъри, които им помахаха. Глиндрик затвори вратата зад гърбовете на благородниците, а сетне пусна тежкото дървено резе.
Старият абат се обърна към четирите момчета:
— Време е да си лягате, деца мои.
Роб мислеше да възрази, да каже, че е спал цял ден, но нещо в усмивката на домакина им го разубеди.
— Да, преподобни — преглътна момчето и се изниза заедно с братята си към замъка, а после към широката стая, която Глиндрик им бе отредил.
— Добре, много добре — усмихна се абатът, сетне очите му блеснаха в алено. Прокълнатия огледа внимателно замъка с магьосническия си взор, уверявайки се, че всички спят, както действаше неговото заклинание за немощ и безнадеждност. Щом приключи с анализа, Злия се насочи към спалнята на болния граф и отвори вратата с трясък.
Младият мъж лежеше блед и съсухрен, като че тежката завивка, с която бе наметнат, не му позволяваше да стане от кревата.
— Преподобни… — прошепна той, но Прокълнатия вдигна ръка и графът млъкна, наплашен. В следващия миг очите на младежа се промениха от сини в кървавочервени и от устата му излезе протяжен вой.
— Времето настъпи, мой верен нощни ездачо — прошепна „абатът“ и графът се изправи. Прокълнатия извади изпод расото си череп и го даде на хипнотизирания младеж, който го постави върху лицето си.
— Онези, които оспорват властта ти ще те предизвикат, мой верни нощни ездачо — лукаво нашепна абатът в ухото на граф Мандау, около чиято маска се завихриха пламъци. — Те ще се опитат да те надвият с подлост, със засада.
— Ще ги убия, господарю мой — отговори маскираният с глух грачещ глас.
— Когато му дойде времето, мой ездачо — усмихна се Прокълнатия. — Засега искам само да им се покажеш.
— Нищо няма да излезе от тази работа — промърмори Дакавар, който се бе облегнал зад едно дърво. Нощта бе хладна и вятърът, веещ листата на околните дървета, го пронизваше през бронята.
— Постарай се да пазиш тишина — изсумтя му Селиан, спуснал качулка над главата си. Баронът искаше да мине за безпомощен старец.
— Знаеш ли колко глупаво изглеждаме отстрани! — ядосано каза Дак. Двамата бяха избрали това място в гората, тъй като близо до него имаше села. Някои от селяните замръкваха по тия места било заради това, че не са отсекли навреме някое дърво, било защото са се изгубили по пътеките, по които търсеха годни за ядене гъби. Или поне така бе рекъл Селиан, който твърдеше, че познава околността, тъй като често бил идвал насам с елфите, макар че не се бил виждал с никого от рода Мандау.
Дакавар не знаеше дали да му вярва, макар че нямаше причина да се съмнява в думите му. В момента обаче му бе студено и само искаше проклетия конник да се появи, за да го насече с меча си. Бяха чакали няколко часа и започваше да му омръзва.
А и му се спеше. Рицарят яростно тръсна глава.
— Тихо! — изсъска Селиан и Дак замръзна. В нощта отекнаха стъпки на кон, трак-трак-трак.
— О, кой е там? — рече Селиан с престорено състарен глас. Рицарят бе изумен от уменията му на артист. — О, Създателю! О, не, демон! Хора, помогнете!
Звукът от чаткане на копита спря. Дак усети някакъв неестествен хлад и косъмчетата по тила му настръхнаха. Любопитството започна да го изгаря. Нямаше ли да приближи този ездач?