Выбрать главу

Селиан явно също недоумяваше.

— Помоощ! — чу гласът му Дакавар. Обученият от елфите ловко се опитваше да докара тон на паникьосан човек, но който и да стоеше пред него, явно не лапваше въдицата.

„Номерът няма да мине“, отекнаха в ума на рицаря думите на стария абат. „Злият дух е твърде хитър за това!“

Дакавар не издържа и излезе иззад дървото. Селиан прокле и изтегли меча си, захвърляйки пръта, на който се подпираше, но рицарят не му обърна никакво внимание, а вместо това загледа втрещен към отвратителното привидение, което бе застанало на около петдесет метра от тях. Конникът наистина бе облечен в тъмни кожени дрехи, провиснали като спално облекло, а главата му изглеждаше като несъразмерно голям череп, около който като ореол се виеха демонични пламъци.

В ръцете си съществото държеше крива сабя, която въртеше във въздуха. Дакавар изтегли меча си и изрева:

— Ела тук, адска твар! Ела и опитай силата на меча ми!

Конникът отвори уста и избълва струя пламък във въздуха, сетне нададе пронизителен писък, пълен с някаква странна печал. После обърна коня си и се отдалечи в галоп.

— Стой тук! — извика Дакавар и се затича подир създанието, но бе безсмислено. След секунди то бе изчезнало от погледите им.

— Браво на теб! — викна зад гърба му Селиан. — Изплаши го и развали всичко!

Рицарят се обърна на пети към барона:

— Така ли? Всъщност то въобще не идваше! Планът ти не сработи, както абат Глиндрик предвиди!

Селиан извърна поглед от Дакавар. Знаеше, че рицарят е прав.

— Трябваше да опитаме да го убием без риск за живота на невинни — рече накрая червенокосият младеж.

— Сега рискът е много по-голям, докато той препуска — махна с ръка Дакавар, — но умният, обучен от елфите Селиан няма какво да слуша думите на абата, нищо, че онзи живее от години тук!

— Не живее от години — поклати глава Селиан, — не го ли чу? Сменил е стария абат, онзи е умрял от болест.

— Пак е бил тук повече от теб и знае повече за този ездач! — настоя Дак, ядно удряйки с меч по земята.

— Може, но аз не го харесвам. Има нещо нездраво около него.

— Оо, чудесно! Планът на великия елфически воин се провали и сега старецът е виновен.

Селиан стисна зъби, като преглътна дузина ядни отговора.

— Ами то така става — продължи Дакавар, — когато използваме долни тактики на същества, убиващи под сенките на дърветата.

Този път Селиан не издържа:

— Животът не е турнир, в който противникът ти идва и те поздравява преди битка, Дакавар. В него никой не се интересува от слава или мнението на другите, просто иска да оцелее.

— Спести ми елфическите си нравоучения! — изръмжа рицарят. — Следващият път ще послушаме абат Глиндрик и това е.

Селиан усети как кръвта му се вледенява при тези думи, но не можа да разбере защо.

* * *

— Ездачът е нападнал малко селце на северозапад от замъка — с мрачни вести ги посрещна абатът на вратата на малката крепостна стена. — Разбрах, че има трима убити. Вашият план се провали, барон Селиан.

Червенокосият усети как сърцето му се свива. Трима мъртви. Заради него.

— Може би следващия път трябва да оставите Първия рицар на Ралмия да ръководи мисията. Все пак той неслучайно е такъв — Глиндрик изпука с пръсти. — От друга страна, все пак имам и една добра новина. Графът се събуди и иска да ви види. Последвайте ме!

И абатът махна с ръка на двамата младежи, обръщайки се към замъка. Независимо, че слънцето изгряваше, сградата на рода Мандау изглеждаше студена и мрачна.

Като прокълната.

Глава 22

Разговори и планове

Сърцето на Селиан потъна, щом видя бедния граф, проснат под завивка толкова тежка, че сякаш щеше да го задуши. Младежът бе слабоват, неестествено пребледнял и с мокра от пот черна коса, залепнала по челото му. Под изморените му сини очи имаше дълбоки сенки, сякаш не бе спал дни наред.

Във въздуха се носеше миризмата на черен имел, сладникава и гадна, а самата отвара бълбукаше от малко котле над камината.

— Ъъх, колко е задушно тук — задави се Дакавар, щом влезе в спалнята.

— Стая на болен човек — зловещо рече стоящия до него абат Глиндрик, сетне се затича до опитващият да се изправи граф.

— Моля ви, почивайте си, милорд! — рече Глиндрик. — Много сте немощен, че да ставате.