— Е… — отвори уста Дакавар, но Глиндрик не му даде възможност да продължи:
— Но първо трябва да погубиш огнедишащия ездач. Селиан няма силата да го направи.
Абатът погледна младия рицар право в очите и Дак усети странно чувство, все едно пребъркват съзнанието му.
— Е, той… — опита се да каже нещо, но Глиндрик пак го прекъсна.
— Неговият… танц — старецът се усмихна и рицаря усети, че се усмихва заедно с него — не е подходящ за такава битка. Само ти си достоен, Дакавар… Само ти, шампионе… Първи рицарю…
Дакавар залитна, унесен в някакъв странен транс.
— Аз… — глуповато рече той — аз… съм… уморен.
— Върви да спиш, шампионе мой — продължи абатът. Очите на Дакавар се разшириха. Старецът изглеждаше различен сега, по-висок, по-тъмен. Той го хвана за ръка и го отведе до стаята му.
Дакавар се просна омаломощен и объркан на леглото си.
— Спи, мой шампионе, мой верни рицарю — чу той глас, подобен на трошенето на сухи есенни листа и реши, че вече сънува.
Глава 23
Кости и кръв
Абатът отново изпрати Дакавар и Селиан пред портата. Той водеше със себе си младо момиче, което трескаво се оглеждаше насам-натам. Беше притъмняло и всички в замъка спяха, което правеше каменното здание да изглежда мъртво и пусто.
— Вие пазете дамата, барон Селиан — даде указания Глиндрик. На фона на вечерния полумрак той стоеше над земята като черна сянка. — Лорд Дакавар отново трябва да издебне ездача и да влезе в дуел с него. Такова честно предизвикателство ще му даде нужните сили, за да убие огнеликия бандит.
— Без съмнение, преподобни — отговори лорд Дакавар. Този път сънят му се бе отразил добре и младият рицар се чувстваше готов да срази трол с един удар.
— Момичето също ще се върне живо и здраво от този поход — каза обученият от елфите, — а злият конник ще намери най-после покой в отвъдното.
Абатът погледна изпитателно червенокосия барон:
— Именно, именно — съгласи се и се усмихна, сетне погледът му се спря на лорд Дакавар. — Всичко се развива точно, както го предвидих. Желая ви успех.
Двамата младежи и селската девойка излязоха от предела на замъка и абатът затвори вратата зад гърба им.
Младият граф Мандау се гърчеше и пъшкаше в трескавия си сън, сякаш борейки се с тежката завивка, метната над тялото му като погребален саван.
Младият мъж изстена, когато вратата на стаята му се отвори и в нея влезе Глиндрик. Фигурата на абата изглеждаше огромна и черна, а очите му под качулката блестяха в тъмночервена светлина.
— Време ли е… за лекарството… — опита се да каже графът, но Глиндрик вдигна ръка. Съзнанието на болния избухна и личността на ездача обсеби немощното тяло, давайки му нездрава, болна сила. Прокълнатия приближи своето творение и надяна маската-череп на главата му.
— Приготвили са поредната девойка, чийто дух трябва да пратиш при мен, мой верен нощни ездачо — напевно рече злият дух, докато слугата му се надигаше от леглото. — Нападай смело! Ако противниците ти се появят, твоята ръка ще ги срази.
Ездачът кимна и огненият ореол лумна около маскираната му като череп глава.
Този път Селиан бе избрал много по-подходящо дърво, около което да направят капана.
— Няма да позволя да ти се случи нищо, мила — каза той на селското девойче, докато я връзваше с въже през кръста. — Стой мирна, когато огненоликия приближи, аз ще те издърпам при себе си. — И се обърна към лорд Дакавар. На фона на нощта рицарят изглеждаше не по-малко заплашителен от евентуалния им противник с рогатия си шлем и масивна броня, чийто златни орнаменти призрачно отразяваха бледата светлина на луната. — Ти се скрий зад дървото в огромната му хралупа, щом настане моментът, ще ти дам знак и ти ще нападнеш ездача.
— И ще го довърша — кимна рицарят. — Нямам търпение да приключа с това и да се върна при Анли.
Селиан се усмихна топло на Дакавар.
— Вижда му се края, Дак. — Той потупа по рамото приятеля си.
Рицарят кимна и се скри в хралупата, докато самия барон с котешка ловкост се покатери на дървото и се скри в листата.
Момичето, останало внезапно само на горската пътека, потрепери. Наоколо бе пълно мъртвило, не се чуваше нищо, освен самотното бухане на някоя сова, ловуваща в мрака.
Дакавар, скрил се в хралупата, усети как го полазват тръпки. Нямаше търпение да кръстоса острие с митичния конник, да го победи и да се върне у дома. Селиан беше прав. В тези битки нямаше нищо красиво, нищо рицарско. Ето го сега него, най-първият войн на Ралмия, дебнещ като чакал в горския мрак.