Червенокосият занемя.
— Дак — каза той, — този конник е бил една нещастна, прокълната душа…
— Ти и за Ауганфил каза същото. Знаеш ли както мисля аз? — Дакавар погледна брата на жена си в очите. — Мисля, че младият граф е почнал да се занимава с магия за да вземе властта в графството и тя го е покварила.
Селиан млъкна. Звучеше логично, наистина. И все пак болното момче бе изглеждало самотно, тъжно… не приличаше на някой, който по своя, свободна воля, се е оставил да го хванат бесове.
— Аз се връщам в замъка за да докладвам на абата станалото — прекъсна мислите му Дакавар, приведе се към мъртвеца и склопи очите му. — Жалко, че някой така млад си отива, но това трябва да е поука за тези, които се забъркват с такива неща.
— Дак, нещо в цялата история не ми допада — поклати глава Селиан. — Няма да дойда с теб.
— А къде ще идеш? — вдигна вежди рицарят.
— Отивам при елфите за съвет. Чакай ме в замъка Мандау докато се върна.
Дакавар помисли за миг, сетне кимна.
— Добре, но не се бави. Нямам търпение да видя Анлина.
Глава 24
Разкритията на абата
Лицето на абата бе скръбно, видял товара в ръцете на лорд Дакавар.
— Такава значи е била съдбата на нашия граф — каза тихо старецът, като приближаваше.
— Той беше злият ездач, преподобни — отвърна Дак и постави внимателно мъртвеца на земята. Наоколо се събраха хора, стражи, слуги, четиримата скуайъри, които изглеждаха посърнали.
— Аз кръстосах меч с него и видях кой е, едва след като острието ми го беше пронизало — продължи младежът. — Нямах избор.
— Разбира се, че си нямал. — Глиндрик бащински постави ръка върху рамото на рицаря. — Не се обвинявай за станалото, лорд Дакавар. Графът ни сам е направил своя избор, като е започнал да се занимава с магии. Аз подозирах нещо, докато го лекувах, но гледайки колко е слаб и немощен, не съм и допускал…
Старият човек поклати глава, сетне се обърна към събралите се стражи и слуги.
— Независимо от мрачната тайна на нашия граф, ние трябва да му отдаден последна почит, като на благородник — викна абатът. — Пригответе погребална клада. На нея ще поставим мъртвеца.
— Дано душата му намери покой — вдигна глава от трупа и спря погледа си върху лорд Дакавар. — Връщаш се сам, велики рицарю. Да не би ръката на граф Мандау да е покосила твоя спътник Селиан? — запита старецът. Зад гърба му четиримата скуайъри ахнаха наплашено.
— Не — поклати глава Дак, — той смята, че е замесена по-дълбока интрига и отиде да се съветва с елфите.
Скуайърите въздъхнаха облекчено, лицето на стареца остана безизразно.
— Разбира се — въздъхна той, — че ще отиде при елфите. Но нека сега не мислим за това.
Възрастният човек се наведе и с изненадващи за годините и ръста си сила вдигна падналия граф в ръце. Лицето на покойника изглеждаше умиротворено и спокойно. Абатът достигна дървеното ложе, което няколко плачещи слуги бяха приготвили и нежно постави умрялото момче върху него.
— Нека душата ти намери покой в отвъдното — очите на стареца блеснаха, когато един от стражите хвърли запалена факла върху дърветата. Огънят се разгоря неестествено силно и Дак, който вървеше подир абата пристъпи назад, присвил очи.
Глиндрик остана близо до огъня, сякаш вдишваше от погребалния дим.
— Сега ще си ходим ли, господарю? — Зад гърба на Дакавар Боб пристъпи по-близо.
— Не — поклати глава Дак, — Селиан ме помоли да го изчакам.
— Аз също искам да поприказвам с теб, лорд Дакавар — проговори абатът, — щом изпратим нашия граф в отвъдното.
Постепенно всички, включително Дак се отдалечиха от кладата, само абатът остана, вдишващ пламъците като сова, поглъщаща полска мишка.
Когато огънят най-сетне започна да тлее, Прокълнатия бе останал сам на двора.
— Добре, много добре — прошепна той, а сетне потри доволно ръце и се отправи към стаята на лорд Дакавар.
В това време Дак се беше изкъпал и се опитваше да заспи, но сънят бягаше от очите му. Беше спечелил битката си с конника, бе изпълнил заповедта на Краля и въпреки това нещо го глождеше. Дали не бяха думите на Селиан?
Рицарят се изнерви и потръпна. Сел винаги успяваше да хвърли сянка върху успехите му. Да каже нещо, с което да ги развали. Да го накара да се чувства виновен.
На вратата се почука и Дакавар изпъшка. Какво имаше пак? Не можеше ли да си почине поне малко?