— Влез — рицарят наметна плаща си върху ризата, с която спеше.
Абат Глиндрик се промъкна като змия в покоите му.
— Лорд Дакавар, искам отново да ти благодаря за всичко, което направи за нашето графство. Благородникът, който го управляваше бе добро момче, но вероятно е бил обсебен от зъл дух… прочее, вярвам, че това не е първата ти среща с обсебен, нали?
— Какво имате предвид, преподобни? — Дак бе изморен и не му се играеше на гатанки.
— На полуфинала на Кралския турнир, сър Левонтес — долетя отговорът на абата. — Слуховете за неестествената му злоба достигнаха и до мен.
— Аха — кимна рицарят, — вижте, както знаете, Прокълнатия иска да ме убие. Според пророчеството аз ще сложа край на живота му и той иска да ме изпревари. Затова сигурно ми праща такива бесновати бойци насреща.
— Да, Прокълнатия… — Изпод единия му ръкав се появи нещо като чайник, а от другия — две чашки, които той напълни с тъмна течност.
— Чай от черен имел — усмихна се абатът.
— Ъъ — поколеба се Дак, — според Селиан той е отровен…
Глиндрик продължи да гледа невинно и да му се усмихва.
— Баронът греши — абатът отпи от чая си. Дак се помисли още миг, ала и той отпи от своя. Течността бе приятно хладка и изпълни тялото му за секунди, ободри го, освежи мускулите му и пося в ума му приятна сладост, карайки го да се почувства по-добре.
— Кажи ми, Дакавар — рече абатът. — Как се почувства Селиан, когато ти се справи с ездача?
Очите на стареца светнаха изпод качулката и младежът отново усети странно чувство в ума си, все едно някой тършува вътре.
— Ами — сви рамене рицарят, — не беше доволен. Каза, че съм прибързал и… — Дак се намръщи — че съм го убил. Все едно е ставало дума за беззащитен човек!
Младежът тръсна глава. Чувстваше се разсеян и объркан.
— А какво каза, когато победи сър Левонтес на полуфинала? — продължи да разпитва Глиндрик, а тънката усмивка все така стоеше застинала на лицето му.
— Ъъ, не помня — поклати глава Дак, усети леко главоболие и вдигна ръка, — чакай… чакайте! — Рицарят се напрегна: — Беше учуден, че искам да се бия с него на финала. Сякаш… очакваше да съм контузен и… да анулират турнира.
— Или той да спечели служебно — поклати глава абатът. — Кралските Турнири не се анулират току-тъй.
— Е… — поколеба се младежът, — чак това не знам… защо питате?
— Ще видиш — лицето на Глиндрик изглеждаше издължено и тъжно. — Значи сега той е отишъл при елфите, така ли?
— Аха — кимна рицарят, — нали ви казах…
Глиндрик отпи още малко от черния си чай и Дакавар като по сигнал също отпи от своята чаша. В тялото му се разнесе приятна умора, а усещането за удоволствие в главата му стана малко по-силно, макар да замъгляваше сетивата му.
— Този чай… по-силен е от вино!
— Избистря съзнанието — отговори старецът, докато гледаше спокойно.
— Мен ми изглежда обратното — изпъшка Дакавар.
— Спокойно, не се съпротивлявай. Просто имаш нужда от почивка, това е — Глиндрик отпи още малко. — Изморително е да се биеш с обсебени.
— Аха — безволево се съгласи рицарят и залитна.
С изненадваща бързина абатът стана и го хвана, преди да падне.
— Хм, май наистина ти дойде много — рече старецът меко, — най-добре ще е да си легнеш.
Дак не усети как се озова в леглото. Абатът надвисна над него, чертите му бяха размазани.
— Кажи ми Дакавар, знаеш ли как е умрял баща ти? — гласът му кънтеше отвсякъде.
— Аз… да — кимна рицарят. — Прокълнатия го е убил в нощта, в която моята майка ме е родила на път към баронство Редклоу.
— Или така са ти казали — долетя отгоре, отдалеч, отникъде гласът. — Не мислиш ли, че Прокълнатия е твърде банален като образ, синко?
— Той… — поколеба се Дакавар, — той е зъл дух…
— Духове? Самият аз, Дакавар, поназнайвам това-онова за магията, но не вярвам в духове.
— Аз… ъхх… — рицарят се обърка. Все едно отново бе малко момче на уроци при досадния господин Залдес.
— Знаеш ли, че по време на смъртта на баща ти в замъка Дакавар е имало магьосници? — запита Глиндрик.
— Да — кимна Дак. Нямаше ли да го оставят да поспи най-сетне?
— За какво са били там?
— Да пазят татко… от Прокълнатия… — Чувстваше се премазан. Дали така не се бе чувствал младият граф Мандау? Мисълта изчезна от главата му, сякаш някой я изтръгна от ума му.