— Или така са ти казали — Сега Глиндрик звучеше много неприятно, като трошене на сухи есенни листа. — Знаеш ли, че сред магьосниците е имало двама елфи?
— Не…
— Това не са ти го казвали.
Откъде знаеше толкова много, искаше да попита Дак, но и тази мисъл се стопи в ума му.
Глиндрик постави ръка върху челото на младия мъж. Дак потрепери от неприятния допир. Почувства се все едно е налапал филия мухлясал хляб. После се отпусна и унесе в полусън, в който обаче продължаваше да чува гласа на абата.
— Прокълнатия е мит, измислен от елфите, лорд Дакавар. Елфите се зла и проклета раса, занимаваща се с отвратителни заклинания. Ти си виждал нечестивите им танци. Те мразят останалите раси и искат да ги държат в постоянна война, за което са измислили нелепия мит за Прокълнатия. Така насъскват хора и орки един срещу друг.
Рицарят помръдна в съня си, искаше да възрази, да си припомни уроците на господин Залдес.
Но нямаше сила, никаква сила, чувстваше се като новородено котенце.
— Елфите знаеха, че човечеството скоро ще роди велик воин, обединител, който ще разкъса воала от лъжи, с който са увили света. Това си ти, лорд Дакавар, най-великият рицар, раждан някога.
Дак се успокои и се усмихна насън. Да, той беше Първият Рицар на Ралмия, най-добрият…
„Суета и гордост — помисли си Прокълнатия — любимите ми грехове.“
— Затова те избиха семейството ти, лорде — продължи да говори Глиндрик, — и те дадоха на чужди хора.
— Анлина — прошепна Дак, сетил се за любимата си.
— Но и те те обикнаха — коригира бързо разказа си Прокълнатия, — кой не би обикнал такъв смел млад рицар?
Точно така, помисли си Дакавар и усмивката му стана по-широка.
— Освен един — процеди гласът на абата и Дак се намръщи. — Шпионинът на елфите, техният проклет агент Селиан.
Рицарят простена насън.
— Кой според теб омагьоса Левонтес и как така Ауганфил знаеше точно къде ще минете по пътя?
Прокълнатия се приведе до лежащия Дакавар и прошепна на ухото му.
— Селиан мрази рицарите и по-специално теб, Дакавар, той ти завижда, задето си най-могъщия рицар.
Младежът се размърда в ужасната дрямка, в която го бе упоил черния имел.
— Той иска твоята смърт и няма да се спре пред нищо за да я постигне. Затова се върна при господарите си елфи, за указания, след като всичко досега пропадна.
Дакавар стисна юмруци. Замаяното му съзнание приемаше думите на Глиндрик и ги втъкаваше в душата.
— Ти трябва да го спреш, лорд Дакавар — продължи абатът, — но преди това трябва да се справиш с най-опасния и омразен съюзник на елфите, истинския господар на Планината, не измисления Прокълнат, а немъртвия дракон Ауганфил.
— Не мога да го убия — оплака се в просъница Дакавар, — неговият дъх…
— Черния имел ще те предпази от магията, лорд Дакавар. Ти ще го убиеш. И завинаги ще докажеш, че си най-великият рицар.
— Аз съм най-великият рицар — повтори твърдо младежът и очите му се отвориха. В тях гореше безумен огън.
Глава 25
Жребият е хвърлен
Следващите дни за Дакавар бяха смес между съновидения и откровения, които абат Глиндрик му разкриваше. Младият рицар не помнеше точно къде се намира, нито какво прави, единственото, което виждаше беше лицето на стареца, който продължаваше да му шепне ужасяващи тайни.
„Елфите убиха твоя баща. Елфите обучиха Селиан, за да ти попречи да станеш Първи рицар. Елфите искат кралството на хората за себе си.“
Възраженията на Дак умираха, удавени в глътките черен имел, които абатът му даваше. Скоро рицаря вярваше напълно и само на стария духовник.
А в това време небето над графството се изпълни с мрачни знамения. Ужасяващи видения изпълниха небето, крещящи призрачни лица и черепи, редящи безмълвни стихове, нашепващи за смърт и разрушения. Слугите един по един напускаха замъка, напътствани от напевните слова на Глиндрик:
— Прокълнатия иде, Прокълнатия иде! Битката между него и славния рицар на Ралмия предстои! Тя не е за вашите очи!
И хората вярваха. Единствени четиримата скуайъри на лорд Дакавар останаха.
Когато всичко опустя, абатът ги спря и им рече:
— Не чувате ли какво ви говоря? Прокълнатия идва! Това място не е за вас!
— Никога няма да оставим нашия господар, преподобни! С него сме който и да дойде! — отвърна Роб.
Прокълнатия погледна скуайърите и за миг в ума му просветна мисълта да ги убие тук и сега. Замъкът беше празен, а Дакавар спеше упоен. Никой нямаше да разбере нищо. Но после се замисли и ъгълчетата на устните му се изкривиха в коварна усмивка: