— Добре… Браво! — старият абат приближи момчетата. — Такава лоялност никога няма да… умре. Можете да останете!
Младият рицар бе потънал в поредния трескав сън, в който виждаше как елфи подпалват замъка Редклоу и отвличат неговата Анлина.
— Анли… — изпъшка в съня си.
Какво глупаво увлечение е любовта, помисли си Прокълнатия, но на глас каза:
— Стани, храбри рицарю!
Дакавар отвори очи и се изправи по команда. Погледът му бе мътен и едновременно с това пламтящ.
Като на обсебен от бесове.
— Времето настъпи, храбри рицарю — повтори абатът и посочи с костеливия си пръст небето, което се виждаше от малко прозорче. В него размазани лица крещяха смъртни закани.
— Елфите се опитват да те сплашат — каза Прокълнатия. — Ти си единственият, останал в този замък. Ти и твоите верни скуайъри.
— Аз трябва да победя елфите — отговори лорд Дакавар и започна да облича доспехите си.
„Точно така, рицарче, харесва ми плама ти“, помисли си абатът. Ала на глас рече:
— Всяко нещо с времето си, смели лорд Дакавар. Преди това трябва да убиеш техния зъл съюзник, призрачния дракон Ауганфил.
— Но неговият дъх… — в очите на рицаря блесна страх.
„Колко жалки сте вие, хората. Колко плашливи.“
— Моята отвара от черен имел ще те предпази от Въздишката на Разложението, лорд Дакавар. Злата магия на дракона няма да има власт над теб.
Очите на рицаря се разшириха:
— Можете да направите това?
„Мога неща, които не можеш да си представиш, жалък смъртнико“, изхриптя съзнанието на Прокълнатия и за миг злият дух се изкуши просто да смаже този глупак.
Но това значеше да си остане с ленивия и сенилен Ауганфил и да предизвика пророчеството на проклетия Оракул. А колко по-забавно беше да го изкриви!
— Неведоми са силите, които Създателят ни дава, лорд Дакавар — хрисимо отговори възрастният абат, — но към никой той не е бил така щедър, както към вас.
Злият дух усети как младежът грейва от гордост. Тщеславен, арогантен простак. Беше по-наивен дори от черния гущер или лудия рицар с умрелия кон. Или глупавия граф Мандау, търсещ лек за болния си татко. Отвратителни, жалки човешки твари.
Но от този скоро щеше да излезе нещо по-добро.
— Ами ако Селиан ни проследи и се опита да ме спре? — попита Дакавар.
„Браво! Значи все пък не си толкова глупав, колкото изглеждаш.“
— Ще го объркаме. Ще го измамим — отговори напевно Глиндрик, — ще му оставим писмо, че Прокълнатия те е нападнал и ти си го надвил, точно както е Пророчеството.
— Но нали този зъл дух е измислица на елфите? — запита младежът.
„Охо, и помни. Каквото кажа, влиза му в главата.“
— Така е — отговори абатът. — Обаче такава новина ще го обърка. Ще помисли, че Ауганфил е замислил нещо, че ги предава. И отново ще изтича при владетелите си. Дотогава ще сме далеч напред.
— Чудесно — кимна рицарят, — когато убия дракона, искам да се върна при своята любима Анлина. Искам да я спася от интригите на брат й.
„Ох, колко си досаден с тази крава“, почти изръмжа злия дух:
— Разбира се, храбри рицарю. Твоята съпруга ще може да е горда с мъжа си, шампион и драконоубиец.
Лорд Дакавар се усмихна.
— Цяло щастие е, че ви срещнах, преподобни. Без вас никога нямаше да науча за интригите на елфите.
„О, наистина, цяло щастие.“
— Удоволствието е изцяло мое, храбри рицарю — усмихна се Прокълнатия и този път не лъжеше.
Гората на Сънищата обгърна с вълна от спокойствие Селиан и за пръв път от много време младият мъж се почувства умиротворен. Навсякъде срещаше стари приятели, елфи или кентаври, които го поздравяваха с добре дошъл, питаха го за света на хората, питаха го за новия им славен рицар, за прочутия лорд Дакавар.
— Той е могъщ и храбър воин — отговаряше Селиан кротко. Подир няколко дни стигна дома на своя учител, мъдрия кентавър Гожад.
— Селиан, момчето ми — посрещна го Гожад с усмивка. Макар и старо, лицето му още бе красиво, ала бляскавата му козина вече бе посивяла.
— Учителю Гожад — кимна Селиан и прегърна приятеля си, — липсваше ми.
— И ти на мен, момчето ми. Ти си моята най-голяма гордост, по-пъргав от елф и по-силен от кентавър.