Ауганфил зяпна. Черен дракон? Отново? Да бълва огън, да не се бои от нищо?
— О, господарю — почти проплака той, — толкова ви благодаря…
— За нищо, приятелю, за нищо.
И прекъсна връзката, за да се върне в малката зала, която обитаваше в замъка Мандау. Лорд Дакавар вече бе в пълно снаряжение, а скуайърите зад него бяха препасали саби с решителни лица. Рицарят погледна абата и кимна:
— Отиваме да натрошим едно плашило от кокали — закани се той.
Абат Глиндрик се усмихна.
Глава 26
Проклятие
Дакавар вдиша от свежия планински въздух. „Може би това е една от последните ти глътки“, премина предателска мисъл в главата му. Но не, успокои се рицарят. Това бе началото на края на неговите беди.
Беше красива есенна утрин, листата на дърветата преливаха в различни оттенъци на златното, а отнякъде се дочуваше ромона на свеж планински поток.
Беше красиво.
Дак с неудоволствие се обърна към входа на мрачната пещера, която го очакваше. Приличаше му на отвор към гробница.
Но нямаше да бъде неговата гробница!
— Да тръгваме, храбри рицарю — рече Глиндрик. Старият абат бе застанал зад скуайърите, като прилеп, чакащ край него да прелети мушица. Дакавар обаче изпитваше само уважение към стареца. Без никой да го кара и моли, той му бе разкрил истината за всичко: за рода му, за народа му, за света му. Колко ли малко хора знаеха какво става всъщност?
Засега с абата си бяха послужили с лъжа, двамата бяха запалили Замъка Мандау, порутвайки части от стените му, сякаш там е кипяла тежка битка. Бяха оставили непокътната само част от крепостната стена. Именно на нея Дакавар бе окачил посланието, което щеше да обърка шпионина на елфите, а именно че е убил Прокълнатия.
И когато погубеше дракона, вече нямаше да се бои от никого.
— Да тръгваме, наистина — отговори рицарят.
Глиндрик кимна и навлезе в пещерата, Дак и скуайърите му го последваха.
„Скъпи братко Селиан,
съдбата ме срещна тук, в старото графство Мандау, както бяха предвидили Оракула и Кралския магьосник Менон. Вбесен от загубата на злия си ездач, който аз сразих, Прокълнатия дойде и ме нападна лично.
Признавам, Сел, че този път наистина повярвах, че мога и да загина — Прокълнатия беше много силен магьосник, контролиращ невиждани стихии. Както обаче си имал възможност да се увериш, аз не мога да загубя.
Прокълнатия е мъртъв, Селиан. Убих го, както бяха предвидили всички. Сега вече препускам към дома на моята възлюбена Анлина, с която ще бъдем щастливи завинаги.
Обученият от елфите четеше пергамента, облегнат на врата на своя вихрогон и не вярваше на очите си. С просто око се виждаше, че насред замъка е кипяла разрушителна битка и мисълта за Прокълнатия бе първата, която мина през главата му. Нищо друго не би могло така сигурно и безвъзвратно да съсипе здравата каменна сграда.
Значи Анраин все пак бе сгрешил. Прокълнатия бе нападнал лично Дакавар.
За своя гибелна участ.
Дали наистина се бе прикривал зад лицето на абата? Това писмо казваше ужасно малко.
Селиан се обърна назад и погледна към Гората на Сънищата. Може би трябваше да се върне и да обсъди с Анраин и Гожад ставащото.
Нещо обаче го глождеше. Как можеше Прокълнатия да бъде убит така лесно? Наистина Дак бе невероятен рицар, но да победи този зъл дух с меча си? Та това бе създание, чиято възраст наброяваше векове, със сила, накарала целия оркски народ да му се кланят като на бог.
Ето обаче, че писмото казваше точно това.
И сега след поредната си най-триумфална победа, Дак отиваше към сестра му.
Към Анли.
Селиан не знаеше защо, но сърцето му се сви от тревога за нея.
— Дий, Вихрогоне! — каза той и препусна, бързайки към родното си баронство Редклоу.
Пещерите на Сянката бяха едно от най-потискащите места, които Дакавар бе виждал през живота си. Стените им бяха обсипани с уродливи гравюри и барелефи, изобразяващи чудовищни жертвоприношения, понякога и на малки деца от различни народи — хора, елфи, джуджета. На фона на светлината от факлите, с които осветяваха пътя си, рисунките изглеждаха още по-отвратителни.