— Ауганфил държи в мъртва хватка жителите на Планината, баламосвайки ги с мита за своя повелител, Прокълнатия — шепнеше абатът на сър Дакавар.
Зад тях, скуайърите се оглеждаха наплашени. Те не можеха да разберат защо господарят им бе опожарил замъка Мандау, нито защо двамата със стария абат постоянно шушукат нещо против елфите. Те не бяха срещали елфи, но си спомняха Селиан, от който бяха виждали само добро.
— Дали няма да попаднем на орки, преподобни? — попита рицарят Глиндрик.
— Няма, няма — поклати глава старецът, — като съм идвал да търся мъхове за моите билки, съм се научил да намирам безопасни пътища из пещерите. Така и приближих веднъж леговището на дракона. Добре, че той не ме усети!
И старецът се разсмя. Кикотът му грозно отекна под свода на пещерата, в която се спускаха.
По някое време абатът махна с ръка и каза:
— Време е за почивка.
Дак и скуайърите му уморено се отпуснаха под свода на един огромен сталактит, хапнаха малко хляб и месо и покорно заспаха.
Дакавар се събуди от силно разтърсване. Рицарят отвори очи и видя физиономията на Глиндрик, надвиснала над лицето си. Абатът се бе ухилил, а в лявата си ръка стискаше факла.
— Време е да увеличим твоите шансове пред дракона, храбри рицарю — рече му. — Отвори уста.
Дакавар послушно зяпна и Глиндрик капна на езика му няколко капки мазна гъста течност.
— Мехлем от черен имел — поясни старецът, докато рицарят преглъщаше и едва не се задави от лепкавата сладост на веществото. — Благодарение на него Въздишката на Разложението, най-могъщата магия на Ауганфил, ще може да ти причини само болка, но нищо повече.
Дак кимна, все още изкривил лице от противния вкус на мехлема.
— Изтегли меча си, лорд Дакавар — нареди властно абатът.
Рицарят се поколеба, ала все пак изтегли острието си. Глиндрик го докосна със съсухрените си ръце и напевно запя. Острието силно потъмня, а по повърхността му избиха странни руни.
— Дават му сила, с която да троши драконовите кости и мраз, с който да ги вледени. Мисля, че вече сме готови.
Докато Дакавар оглеждаше променения си меч, старият абат разбуди скуайърите.
— Момчета, вашата най-отговорна мисия настъпи — рече им, — ще се изправите ли срещу дракона, редом до своя лорд?
— Всъщност, преподобни, не искайте това от тях — сепна се младият рицар, — те са почти деца.
— Дошли сме дотук, за да ви помогнем, господарю — твърдо каза Роб, — не за да ви изоставим. Искате ли ни или не, ние сме с вас.
Дакавар потръпна от признателност, приближи младежите и ги прегърна.
— Благодаря ви за всичко, приятели, вие бяхте до мен, когато спечелих първата си титла, помните ли?
— Да, господарю — кимнаха момчетата, — бяхте великолепен, както винаги.
— Тази битка, е една от последните. След нея идва щастието. И вие ще сте с мен и в него.
— Винаги ще бъдат с вас, лорд Дакавар — прекъсна ги абатът, — но да тръгваме.
Пещерите си виеха, опасали вътрешността на Планините на Забравата като мравуняк, но абатът винаги избираше верния път. Стените бяха все така украсени с гравюри, които обаче вече нямаха вида на ужасяващи илюстрации на зверствата на орките, а бяха руни, които, сякаш събудени от светлината на факлите проблясваха леко и пълнеха умовете на минаващите със странно мърморене, сякаш неспокойни духове възразяват, че някой нарушава вечния им покой.
По някое време Дакавар се препъна в купчина метал и се сепна. Той тръсна глава и усети как скуайърите около него също се размърдват, досущ събудени от сън. Намираха се в дълга зала, осветявана от фосфоресциращи мъхове, по чийто под се валяха всевъзможни монети, бижута и скъпоценни камъни.
Не те обаче спряха погледа на Дакавар.
Нито липсата на Глиндрик, който сякаш бе потънал вдън земя.
— Ето че се срещаме отново, лорд Дакавар — огромният призрачен дракон изпъна скелет в ложето си от монети и бавно се надигна, разперил костите от онова, което в древното минало биха били могъщи криле. — Надявам се този път да не си тръгнете ненадейно, както направихте при първата ни среща.
Рицарят чу как зад гърба му скуайърите ахват и изтеглят колебливо сабите си. Дак извади своя меч с мрачна увереност.
— Този път ти ще си този, който ще иска да избяга, Ауганфил — младежът пристъпи напред, вдигнал мрачното си острие пред лицето, — но няма да можеш.
Ауганфил се разсмя.
— Забравяш нещичко, скъпо мое момче — сетне светлините в очните му кухини блеснаха и той издиша смъртоносния си дъх.