— Ако се наложи.
— Какво правите? — ридаеше Анлина.
— Последният път не се справи много добре, елфче. Сега виждам, че горските шамани, на които служиш, са ти дали зла магия срещу мен. Но и моят господар не ме е оставил — изсъска рицарят и изтегли своя меч. Руните за сила, мраз и страх блеснаха и Анлина изпищя, отстъпвайки настрани.
— Последният път — сви очи Селиан, — ти беше рицар, а не ходещ мъртвец.
— И сега съм рицар, Сел — усмихна се Дакавар. — Рицар на Смъртта. На твоята смърт.
Дак нападна. Двата меча се сблъскаха със страхотен трясък и руните им грейнаха, пръскайки искри.
— Това ще е последния ти танц, горски шут такъв — гласът на Рицаря на Смъртта се бе превърнал в клокочещо ръмжене.
— Толкова съжалявам — в очите на барона блестяха искрени сълзи.
И битката започна, въпреки писъците на Анлина, която наблюдаваше как двамата мъже, които най-много обича, се засипват с удари, от които буквално хвърчат мълнии, подпалващи тежките завеси на прозорците и разбиващи цели каменни късове от стените.
Както и на финала на Кралския турнир, Дакавар бе този, който имаше предимство. Смазваща мощ в нападение и непробиваема защита, това бе неговата тактика и тя действаше безотказно. Селиан трябваше да приложи цялата акробатика и всички бързи и изкусни удари, на които го бяха обучили елфите само за да може да отстъпва — да отстъпва! — под постоянния натиск на Рицаря на Смъртта. Черната магия на Прокълнатия бе направила Дакавар още по-могъщ от преди, сега той не се изморяваше, не се изнервяше и практически нямаше никаква слабост. Мечът му рушеше всяка преграда, стени, маси, върху които Селиан скачаше, мъчейки се да придобие поне някакво предимство пред неумолимия си враг. Елфическото острие блестеше нажежено, но то просто не можеше дори да достигне бледата броня на арогантно усмихнатия Дакавар.
— Ти и преди нямаше никакъв шанс срещу мен, та сега ли ще ми се опълчиш, жалък елфически червей?
Слугите в замъка бягаха панически от биещите се мъже, Анлина също бе изостанала, неспособна нито да гледа братоубийствената им разпра, нито да рискува да поеме някоя назъбена мълния, изскочила от остриетата.
Двамата започнаха да слизат към долните нива на замъка, към тренировъчната зала, където за пръв път бяха кръстосали мечове.
— Виждаш ли колко жалки са елфическите танци пред могъществото на господаря ми, Селиан?
— Толкова е тъжно, че горд човек като теб нарича онова привидение господар, Дак — отговори Селиан.
Двамата навлязоха в голямата зала, все така кръстосвайки могъщите си оръжия, а изскачащите от тях енергии разтрошиха окачените по стените щитове.
— Краят иде, Селиан — прошепна Дакавар, — но този път загубата няма да ти коства само титлата в Кралския турнир.
И Рицарят на Смъртта нападна по-настървено, за кой ли път принуждавайки барона да премине в глуха защита.
Дакавар нямаше представа колко много прилича тази битка на финала от Кралския турнир, Селиан отново бе забелязал онази мъничка пролука в защитата му, толкова незабележима, че почти я нямаше, разкриване тъй леко, че никой обикновен мечоносец не би успял да я съзре.
Дори елф не би могъл.
Но Селиан бе по-пъргав от елф и по-силен от кентавър. И сега нямаше да се колебае.
Дакавар го бе притиснал почти до стената, когато червенокосият нанесе своя удар. Светещото елфическо острие мина през посребрената броня като нажежен нож през масло.
Дакавар залитна. Беше победен. Двамата се завъртяха в полукръг, докато Дак не се оказа този, опрял гръб в стената. Искаше да надигне меча си, но този на Селиан изгаряше стомаха му. Не си бе представял, че съществува такава болка. Опита се да надигне черното си острие, но пръстите му безсилно се разтвориха и оръжието падна на земята със звън.
— Толкова съжалявам, Дак — от очите на Селиан се стичаха сълзи, — трябваше да бъда до теб. Аз съм виновен, че те оставих.
Как така го беше победил, питаше се Първият рицар на Ралмия. Та той не можеше да загуби!
„Мразя те!“, искаше да извика Рицарят на Смъртта, но от отворената му уста потече само черна като катран кръв.
Как можеше да боли толкова много?
Как можеше да бъде победен?
От този елфически шут?
— Ти беше най-великият рицар на Ралмия и най-добрия й воин — продължаваше почти да хлипа Селиан, стиснал дръжката на елфическия си меч така, че кокалчетата му бяха побелели — и ти трябваше да ни спасиш. Ужасно съжалявам…