— Звънецът удари пред пет минути — промълви тя със своето северно произношение и забелязвайки раздразнението ми, пламна с топло, скромно изчервяване, което обагри светлата й кожа, но не я накара да сведе кестенявите си очи. — Почуках, само че вие не ме чухте.
Аз смачках хартията.
— Помолих ви вече, мис Лоу, да не ме безпокоите, когато съм зает.
— Не съм забравила… само че чаят ви… — възрази тя и от смущение произнесе още по-гърлено буквата „р“.
Въпреки волята си, като я гледах в тъмносинята и шевиотна пола, простичката бяла блуза, черните чорапи и солидни обувки да ме моли с такава настойчива загриженост, сякаш загубата на чая би била смъртна беда, бях принуден да се усмихна.
— Добре — съгласих се аз, като възприех нейния тон. — Ей сега ще дойда.
Слязохме заедно в трапезарията, една ужасна стая с мебели с изтъркано червено кадифе, където и линолеумът дори бе пропит от миризма на варено зеле. Върху камината, покрита с кадифен тишлайфер с ресни, беше изложена гордостта на сестри Дийри, белег за достолепието на покойния им родител и за това, че са били възпитани като „видни дами“: отвратителен, отдавна спрял зелен мраморен часовник, поддържан от две фигури с позлатени шлемове, с алебарди в ръка, и надпис: Подарък на капитан Хемиш Дийри при оттеглянето му от поста началник на уинтънската пожарна команда.
Вечерята, бледо мършаво подобие на обичайния „вечерен“ шотландски чай, бе вече започнала и мис Бет Дийри заемаше почетното място на махагоновата маса, покрита със закърпена, но чиста бяла покривка, върху която имаше няколко чинии с хляб, пирожки и соленки, голямо блюдо с пушени риби — по една на човек — и чайник от алпака, завит със синя плетена покривка.
При все че се отнасяше с необходимото уважение към лекарското ми звание, а мис Лоу беше безспорна нейна любимка, високата, безукорна, ъгловата мис Бет, четиридесет и пет годишна мома с повехнало приятно лице, мрежа за коса и стегната с банели дантелена рокля с висока яка, които сякаш подчертаваха понизеното й благородническо потекло, ни отправи, докато наливаше чай, своята бледа „страдалческа“ усмивка, която изчезна, едва когато пуснах един пенс в малката дървена кутийка до празното буренце за бисквити сред трапезата, с надпис „За слепите“. Точността и учтивостта бяха един от многото принципи на по-старата мис Дийри и всеки, който идваше след прочитането на молитвата, трябваше да си плати глобата, при все че е позволено да се усъмним, дали тази дан е стигала някога до предназначението си.
Започнах да ям мълчаливо рибата си, която беше солена, мазна и този път съвсем дребна. Двете почтени жени мъчно свързваха двата края и мис Бет — която „ръководеше“ пансиона, докато мис Ейли готвеше и чистеше, се грижеше никой да не съгреши с чревоугодие по нейна вина. Въпреки това доброто име на този дом се почиташе в университетските среди и в пансиона рядко можеше да се намери празно място. Тази вечер забелязах, че от шестимата пансионери отсъстват двамата четвъртокурсници Голбрейт и Харингтън, отишли да прекарат у дома си съботата и неделята. Но срещу мене седяха другите двама студенти медици — Харолд Мъс и Бабу Лал Чатърджи.
Мъс беше дребен осемнадесетгодишен младеж с вечно пъпчиво лице и невероятно изпъкнали зъби. Той беше още първокурсник и обикновено мълчеше почтително, но понякога, когато му се стореше, че е казана шега, избухваше внезапно в несдържан дрезгав смях.
Лал Чатърджи, индус от Калкута, по-възрастен от Мъс, почти тридесет и три годишен, беше извънредно пълен, възнисък, с гладко мургаво лице, подчертано с малка черна брадичка и неизказано глупаво сияещо изражение. Петнадесет години наред той се мъкнеше из уинтънските аудитории с широките си панталони, които висяха от чина като празни торби за картофи, и с големия зелен дъждобран в напразни усилия да получи лекарски диплом. Добродушен и бъбрив, с неспирен порой от любезни и безинтересни приказки, той си бе спечелил прякора Бабу и се бе превърнал в комично допълнение на университета. Още щом влязохме, той започна с високия си напевен глас, настроен всякога минорно, като гласа на мюезин, възвестяващ часа за молитва:
— А, добър вечер, доктор Робърт Шенън и мис Джин Лоу, страхувам се, че ние изядохме почти всичко. Закъсняхте и може да загинете от недояждане. Да, да, възможно е, ха-ха-ха! Мистър Харолд Мъс, подайте ми горчицата, моля ви се. Благодаря. Ще се позова на колегата доктор. Кажете, доктор Робърт Шенън, нали горчицата възбужда дейността на слюнчените жлези? Те бяха две, нали — подезичната и друга, на която съм записал името в бележника си? Извинете, сър, как се казваше втората?