— Работата ви е значително по-добра от обикновените доклади — казах аз. — Наистина изключително добра.
Руменина пропълзя по нежните бузи.
— О, благодаря, доктор… мистър Шенън. Това е много нещо, щом го казвате вие. Не мога да ви кажа колко много ние, студентите, ценим вашето мнение… и вашата… да, позволете ми да кажа, вашата блестяща надареност. Зная, разбира се, и колко сте изстрадали през време на войната.
Аз събух пантофа си и започнах да разглеждам цепката при пръстите. Опитвал се бях неведнъж да си обясня защо не мога да обидя моята странна съседка и потърсих друг отдушник за раздразнената си чувствителност. Нямах сдържан и потаен нрав и съвсем не бях лъжец по природа. Но пред този лъчезарен, доверчив поглед някакъв дявол, който бях наследил може би от непоправимия си прадядо, започна през последните седмици да ми играе възмутителни шеги, заслонен зад моето замислено и дори тъжно лице.
При честите ни разговори аз й бях доверил, че произхождам от богато и благородно ливънфордско семейство, но останал сирак и избрал медицината вместо предопределеното ми поприще, бях лишен от средства и изгонен от бащиния дом.
Невинната й доверчивост ме подтикна към по-нататъшни измислици.
През четиригодишната война бях водил еднообразното, досадно съществуване на хирург в лек кръстосвач, придружаващ подводници в Северно море. Седмичните ни пътувания из неприятелските минни полета бяха навярно доста опасни, но и неизказано скучни. В пристанищата пиехме джин, играехме на карти и ловяхме змиорки. Веднъж заловиха коменданта ни в кабината му в неофициално облекло с една хубавичка дама, на която — както ни разправи по-късно — обяснявал сложното изкуство на корабоплаването. Нищо друго не наруши това еднообразие до битката при Ютланд, а тогава всичко мина така мълниеносно, че в съзнанието ми остана само смътно впечатление от трясък и пламъци, сред които се потях в амбулаторията между палубите, като работех лошо, с треперещи пръсти, и така повръщах от морска болест, че още цяла седмица ме мъчиха ужасни колики.
Това не беше, разбира се, подходящ разказ за внимателно заслушаната мис Джин Лоу. Затова аз измислих за нея много по-живописно приключение. Разказах й как ни торпилираха, как прекарахме дълго време на сал из Тихия океан, направих драматични описания на глад и жажда, на борба с акули и какви ли не ужасни изпитания, докато най-после се събудих бледен, но тържествуващ — истински герой — в някаква южноамериканска болница.
Когато замълчах, тя правеше явно усилие да се овладее, но ресниците й затрептяха, а това винаги е признак на сдържано вълнение.
— Мислех… искам да кажа… че не е много редно, мистър Шенън, аз да зная толкова много неща за вас… а вие да не знаете нищо за мене. — Тя се позапъна, след това продължи смело, с поруменяло лице. — И се питах дали не бихте желали да дойдете някоя събота у нас в Блерхил.
— Как да кажа — отговорих аз, почти смутен от неочакваната покана. — Тази зима ще бъда изобщо много зает.
— Разбирам. Но вие сте толкова добър към мене, че бих искала да се запознаете с близките ми. Ние, разбира се — побърза да добави тя, — сме скромни хора, не сме като вас. Баща ми — тя се изчерви отново, но все пак продължи смело, като човек, взел след дълъг размисъл мъчното си решение — не е някоя важна личност. Той е… хлебар.
Настъпи продължително мълчание. Не знаех какво да кажа и да сторя и седях като дръвник. Започнах да се чувствам неудобно, когато тя се усмихна неочаквано и съживи с искрица шеговитост ангелската си настойчивост.
— Да, хлебар е. Работи в хлебопекарницата ни заедно с брат ми и един работник. Разпраща хляб по селата с каруца. Дребно предприятие, но отдавнашно, както можете да предположите. Затова, въпреки произхода си, не ни гледайте отвисоко, моля ви се.
— Господи, за какъв ме смятате? — ужилен от думите й, аз я погледнах бързо, но по лицето й нямаше ни следа от насмешка.
— Ще дойдете, значи. — Тя стана с доволно изражение, взе доклада си от облегалото на креслото ми и го загледа. — Много съм ви благодарна за помощта по въпроса за трипанозомите. Тропическата медицина ме интересува особено много. — Въпросителният ми поглед я наклони към окончателна изповед. — Виждате ли, ние принадлежим към братството в Блерхил… и… щом свърша… заминавам като лекарка в нашето заселище… в Кумаси, Западна Африка.
Лицето ми трябва да се е удължило най-малко с един инч от смайване: нямаше ли да има най-после край невероятната й способност да ме изненадва? Най-напред щях да се изсмея, но погледът й, засиял сякаш бе зърнала светия потир на „Тайната вечеря“, ме накара да се въздържа. Докато я наблюдавах, трябваше да призная, че е поне напълно искрена.