— Напротив. Преди три години един човек, който работеше моя земя, влязъл през нощта в къщата на съседа си, убил го, изнасилил жена му и пребил децата. Ти какво би ме посъветвал — да дам място на същия този боклук в съдебната зала? На съдийската банка? Сам да решава наказанието си? Или да действам по моему — да закова ръцете и пишката му за повален дънер и да го хвърля в реката?
— Не е същото.
— Същото е. Мъже, жени, кучета и крале. Всички ние си имаме своето място. Моето място е в двора, да подкрепям закона и короната. Мястото на селянина е на село, във фермата. Кажеш ли на един свинар, че му се полага място в двора, поставяш под съмнение социалния ред, включително и моето право да въздавам правосъдие за действията му. А изгубим ли това си право, лорд Исандриан, смятай, че сме изгубили всичко.
— Мисля, че грешиш — каза Исандриан.
— Ти прати хора да ме убият на улицата — каза Досън. — Изобщо не ме интересува какво мислиш.
Исандриан притисна длан към очите си и кимна. Изглеждаше измъчен.
— Онова беше дело на Маас. Вероятно и това не те интересува, но аз научих за случилото се впоследствие.
— Не ме интересува.
Замълчаха. Пламъците бърбореха в огнището. Кучетата се размърдаха. Бяха неспокойни, понеже не знаеха какво се очаква от тях.
— Няма ли начин да хвърлим мост между позициите си? — попита Исандриан, ала нещо в гласа му подсказваше, че знае какъв е отговорът.
— Откажи се от плановете и намеренията си. Разпусни кликата си. Дай ми главата на Фелдин Маас, забита на копие, а земите му — на моите синове.
— Значи не — каза Исандриан с усмивка.
— Правилно си разбрал.
— Честта ти позволява ли да напусна дома ти, без кучетата да ме нахапят?
— Честта ми го изисква — каза Досън. — Освен ако не си сторил нещо на жена ми.
— Дойдох да говоря с теб. С пръст не съм я пипнал.
Досън се отдалечи в другия край на стаята и щракна с пръсти. Кучетата доприпкаха при него, освобождавайки пътя на госта. Исандриан спря на прага.
— Вярваш или не, но аз съм верен на короната.
— И въпреки това търсиш приятели в Астерилхолд?
— А ти говориш със Северобреж — каза Исандриан и си тръгна.
Досън седна. Водачката на хрътките се приближи със скимтене и навря муцуна в ръката му. Той я почеса разсеяно зад ушите. Изчака достатъчно, та Исандриан да напусне къщата, после стана и отиде в покоите на Клара. Завари я да седи на ръба на леглото, сплела пръсти в скута си. От цялото й същество се излъчваха страх и напрежение.
— Къде е Коу? — попита той. — Пратих го да…
Клара вдигна ръка и посочи зад него. Коу стоеше в сянката зад вратата, с меч в едната ръка и зловещ кинжал с извито острие в другата. Ако в стаята беше влязъл не Досън, а човек с враждебни намерения, нямаше и да разбере какво го е убило.
— Браво — каза той. Стори му се, че Коу се изчервява, но беше трудно да се каже със сигурност заради слабата светлина. Досън му кимна да излезе и затвори вратата след него.
— Толкова съжалявам, скъпи — каза Клара. — Портиерът ми съобщи, че лорд Исандриан е дошъл да те види, и аз изобщо не помислих. Наредих на прислугата да го въведе и прочие. Не можех да го оставя на стъпалата като някое момче за поръчки, а и реших, че щом е дошъл да говорите, може би ще е по-добре да го чуеш. Изобщо не ми хрумна, че може да е замислил нещо толкова…
— Не беше — каза Досън. — Този път поне. Ако пак дойде обаче, не го пускай. Него, Маас или друг от приближените им.
— А Фелиа? Трябва да я поканя, ако дойде. Не мога да се преструвам, че не съществува.
— Дори нея не пускай, любима. След като това свърши, може. Сега — не.
Клара изтри очи с опакото на ръката си. Жестът не беше преднамерен, не беше кокетен и прободе Досън право в сърцето. Той сложи ръка на коляното й в опит да я утеши поне малко.
— Значи става все по-зле? — попита тя.
— Исандриан събира войници. Хитреци. Може да се стигне до кръвопролитие.
Клара си пое дълбоко дъх и го издиша през разширени ноздри.
— Добре.
— Всички се кълнат, че бранят интересите на Симеон, но Бог да ни е на помощ, ако се появи някой, който има куража да застане начело. И Астерилхолд, и Северобреж си точат зъбите и чакат някоя от страните да вземе превес. И едните, и другите ще са много доволни, ако на Разсечения трон седне тяхна марионетка — каза Досън и се изкашля. — Трябва да спечелим тази война, докато още е наша.