Не си беше дал сметка за нищо.
— Да вървим — каза той. Никой не го чу. — Достатъчно! Да вървим!
Заповедта тръгна по своите пътища и антийската армия се отдръпна от пещта. Гедер се отказа със съжаление от замисления епичен жест. Каквото и да кажеше, щеше да бледнее пред пожарището.
Прибра се в палатката си, като се чудеше дали лагерът им не е твърде близо до горящия град. Ами ако пожарът прехвърлеше стените? Ами ако ги подгонеше?
Изгони оръженосеца си и се сви на походното легло. Беше уморен до смърт, а кошмарният вой на пожара не млъкваше. Впери поглед в тавана на палатката и видя там малкия женски силует, който размахва ръце и умира. Захапа ръката си до кръв с надежда да прогони звука.
Димът на десетки хиляди ванайци се издигаше в небето.
Ситрин
Новината за опожаряването на Ванаи заля Порте Олива. На Големия пазар и на пристанището, в кръчмите и в хановете, на стъпалата пред губернаторския дворец — сградата беше истински лабиринт от тухли и стъкло — подробностите се трупаха една връз друга, новините пристигаха с кораби по море, с коне по пътя или се раждаха във въображението на хората. Градът горял три дни. Антийската войска залостила портите и избивала всеки, който успеел да се прехвърли през стената. Каналите били пресушени, за да няма вода, с която да гасят пожарите. Преди да напуснат града, антийците разлели варели с масло по улиците. Горещината била такава, че камъните се пукали. Вятърът отнесъл миризмата на изгоряло чак до Макиа, а от дима залезите почервенели. Обгорени тела още задръствали язовете на Новипорт.
Ситрин чакаше всяка новина така, както просяците се оглеждат за изпусната монета. Отначало не повярва. Градовете не умират за една нощ. Нямаше начин улиците и каналите, които познаваше и обичаше, да са се превърнали в руини само защото някой е казал така, дори ако въпросният човек е антийски генерал. Това беше нелепо. Ала новините продължиха да пристигат, една и съща вест идваше от различни източници и постепенно неверието й увехна.
Ванаи беше мъртъв.
— Как си? — попита я Сандр.
Ситрин се наведе напред. Краката й се люлееха през ръба на актьорския фургон като на дете, което са настанили на висок стол. Обедната тълпа мърдаше край тях като бавна река. Ситрин се загледа в почти безцветната коса на кльощаво синайско момче, което си пробиваше път през навалицата. Миризмата на морска сол освежаваше въздуха и създаваше фалшиво впечатление за хладинка. Не знаеше как да отговори на въпроса, но се опита.
— Не знам. Трудно е да проумееш смъртта, когато наоколо гъмжи от хора. Тоест, знам, че магистър Иманиел го няма. Сигурно и Кам е загинала. Дечурлигата, които играеха по улиците, също са мъртви и това много ме натъжава. Но помисля ли си, че всичко е изчезнало — зеленчуковият пазар, големите къщи, баржите и всичко… Не знам. Всичко става някак… абстрактно?
— Това е добра дума — каза Сандр и кимна, сякаш знаеше за какво му говори.
— Не е останал никой, който да ме познава. Целият ми съзнателен живот мина във Ванаи. Там сякаш всички ме знаеха, така се чувствах. Знаеха каква съм. А сега, когато Ванаи го няма, сякаш и аз съм различна. Капитан Уестер, Ярдем Хейн, ти, майстор Кит и другите от трупата сте хората, които ме познават най-добре сега. В целия свят.
— Трудно е — каза Сандр и хвана ръката й.
„Напротив, това е единственото хубаво нещо в целия ужас — помисли си тя. — Когато никой не те познава, можеш да си всякакъв.“
— Сандр! — извика майстор Кит. — Време е.
— Да, сър — каза Сандр и скочи на крака. Погледна надолу към Ситрин и я дари с нежна усмивка, като онази, с която излизаше на сцената. — Тук ли ще си, като приключим?
Тя кимна. Нямаше къде другаде да иде. А и внезапната промяна в поведението на Сандр й беше интересна. Сигурно някое по-привлекателно момиче го беше отрязало и той беше решил да поухажва нея, докато самочувствието му заздравее. Явно смяташе, след случката край воденичния вир, че Ситрин е лесно завоевание. Дали наистина беше такава? И по-скоро, дали искаше да е такава? Смъкна се от фургона и се смеси с тълпата.
Микел вече беше там и се преструваше на местен. Май не си даваше много зор обаче. Улови погледа й и се ухили. Тя му кимна в отговор и се обърна да види как Смит и Хорнет подготвят сцената. Когато веригите се опънаха и всичко бе закрепено здраво, майстор Кит се изстъпи на дъсчения под. Вече не носеше костюма на демонския крал Оркус. След като изгубиха Опал, историята на Алерен Човекоубиеца и Драконовия меч беше свалена от репертоара на трупата. Вместо костюма на Оркус сега майстор Кит носеше лъскава синя туника и късо наметало в същия цвят. Чорапите му бяха зелени, стегнати с жълти панделки под коленете, а на краката му се мъдреха най-смешните обувки, които Ситрин беше виждала.