— Съжалявам за Опал — каза Маркъс.
— Знам, че съжаляваш — каза майстор Кит. — Аз също съжалявам. Познавах я отдавна и през половината от това време бяхме близки. Но Опал сама направи своя избор.
— Значи не сте били любовници, така ли? — попита Маркъс.
— Не и в последно време.
— Но ти е била близка. Бяхте колеги, пътувахте заедно. Ти, един вид, отговаряше за нея.
— Да.
— И въпреки това ми позволи да я убия — каза Маркъс.
— Позволих ти — каза майстор Кит. — Аз, капитане, вярвам, че в последствията има достойнство. Мисля, че в последствията се съдържа един особен вид истина, а към истината аз се отнасям с огромно уважение.
— Искаш да кажеш, че Ситрин е в правото си да греши.
— Щом това си чул в думите ми.
Ярдем размърда ухо и обиците му звъннаха. Маркъс знаеше какво си мисли тралгунът. „Тя не ти е дъщеря.“ Опря крак на стената от сандъци и кутии. Богатството на град, който вече не съществува. Бижута и дрънкулки, коприна и подправки, изтъргувани, за да се спасят късметлиите от тегобите на окупацията. Цялото това богатство нямаше да върне и един човек от мъртвите. За ден дори.
Така че какъв беше смисълът?
— Планът й не е толкова лош — каза Маркъс. — Но аз съм в правото си да не го харесвам.
— Тази позиция е достойна за уважение — каза с широка усмивка актьорът. — Да подготвим ли маслената баня за бъдещия лицензионен договор на най-новия клон от империята на Медеанската банка, преди жените да са се върнали?
Маркъс въздъхна и стана.
Когато дойде утрото, Маркъс тръгна с нея. Сутрините още бяха студени, но не толкова, че да вижда дъха си. Мъже и жени от трите доминиращи в града раси се разминаваха забързано по улиците, сякаш разликите в очите, телосложението и окосмението им са тема, която не представлява особен интерес за никого. Ранната мъгла се стелеше по големия площад, отнемайки цвета на паважа от драконов нефрит. Затворниците и осъдените трепереха от студ пред очите на всички. Двама първокръвни висяха на бесило за убийство. Синайка седеше с оковани глезени за неплатени дългове. Картадам висеше за коленете и едва си поемаше въздух. Осъден за контрабандна дейност. Маркъс усети как Ситрин забавя стъпка. Запита се какво ли е наказанието за онова, което се канеха да направят те. В местното съдилище едва ли бяха имали друг такъв случай.
Широките врати на губернаторския дворец — от тежки дъбови греди, обковани с мед — вече бяха отворени, хора прииждаха към този център на властта, други излизаха забързано. Ситрин вирна брадичка. Смит я беше гримирал, преди да тръгнат. Сега около очите й имаше фини сивкави линии. Розово със сив оттенък по бузите. Облечена беше с черна рокля, която подчертаваше ханша й, но някак по майчински, а не предизвикателно като на младо момиче, което наскоро е излетяло от бащиното гнездо. Можеше да е на трийсет. Можеше да е на петнайсет. Можеше да е всякаква.
— Върви до мен — каза тя.
— Не ходи от глезените, приличаш на козичка — измърмори той. Ситрин забави крачка и се изкачи достолепно по тухлените стъпала пред двореца.
Влязоха. Слънчевата светлина се процеждаше през стени от рисувано стъкло. Снопове в червено, зелено и златно се изливаха по подовете и двойните стълбища, обагряха лицата на хората и изобщо създаваха впечатлението за подводна пещера от детска приказка, вълшебна пещера, където рибите са били превърнати в дребни чиновници. Ситрин си пое дъх дълбоко, треперливо. За миг Маркъс си помисли, че е изгубила смелост и ще се откаже. Ще се обърне, ще избяга и ще забрави за цялата тази щуротия. Вместо това Ситрин пристъпи напред и спря една забързана картадамка.
— Простете — каза й. — Къде да намеря търговския префект?
— Нагоре по стълбите, мадам — отвърна картадамката с мек южняшки говор. — Той е синай като вас. Гледайте за маса с покривка от зелено сукно.
— Покорно благодаря — каза Ситрин и се обърна към стълбите. Картадамката задържа погледа си върху Маркъс и той й кимна, когато се разминаха. Чувстваше се като натрапник. Той беше обикновен телохранител и тези води му бяха чужди. Тук-там сред навалицата имаше стражари от краличината гвардия, но не се виждаше нито един частен охранител. Запита се дали истински представител на Медеанската банка би го взел със себе си в двореца, или би го оставил да чака навън.
На върха на стълбището Ситрин спря и той спря с нея. Префектурите бяха пръснати наглед в безпорядък из голямата зала, сякаш нечие исполинско дете е разбъркало масите както му падне. Нямаше пътеки, нямаше редици или друга подредба. Всяка маса беше сложена под произволен ъгъл спрямо съседните и дори да имаше някаква система в привидния хаос, тя определено убягваше на Маркъс. Ситрин кимна сама на себе си, даде му знак да я последва и нагази в бюрократичното тресавище. Ориентира се бързо и спря пред маса, застлана със зелено сукно, зад която седеше синай с кафява туника и прелистваше някакви документи. На масата имаше малка везна и редичка теглилки, наредени зад везната като войници на парад.