— Да — каза той — Какво обичате?
— Дойдох да внеса документи за регистрация — каза Ситрин.
Маркъс усети как пулсът му се ускорява, точно като пред битка. Скръсти ръце и се намръщи.
— В кой търговски отрасъл, мадам?
— Банково дело — отвърна Ситрин, сякаш правеше нещо съвсем нормално и законно.
Търговският префект вдигна поглед, сякаш я виждаше чак сега.
— Ако имате предвид залози и игри на късмета…
— Не — прекъсна го Ситрин. — Банков клон. Холдинговото дружество е в Карс. Подготвила съм документите, ако искате да ги видите.
Подаде му ги. Маркъс можеше да се закълне, че откъм документите го лъхна смътна миризма на престояла урина, както и че малкият участък от страницата, който бяха защитили с восък — онзи с подписа и отпечатъка на магистър Иманиел, — е значително по-тъмен от останалата част. Префектът щеше да се изсмее, да повика стражарите и играта щеше да свърши, преди да е започнала.
Синаят пое пергамента като да беше от ваяно стъкло. Свъси вежди и плъзна поглед по текста. После застина и вдигна очи към Ситрин. Светлото му лице почервеня.
— Ъъ… Медеанската банка?
Маркъс усети как разговорите наоколо се разколебават и пресекват. Все повече глави се обръщаха към тях. Префектът преглътна шумно.
— За ограничителен лиценз ли става дума, или за пълен?
— В документа, струва ми се, е посочен пълен лиценз — каза Ситрин.
— Така е. Така е. Лиценз за пълноправен клон на Медеанската банка със самостоятелно счетоводство.
— Това проблем ли е?
— Не — каза мъжът и се запъна, докато търсеше името й в документа. — Не, мадам бел Саркор, просто не бях уведомен, че се очаква такова нещо. Ако губернаторът знаеше, щеше да е тук.
— Реших да представя документите лично, вместо да ги изпращам предварително по куриер — каза Ситрин. — На вас ли трябва да платя таксите?
— Да — каза префектът. — Да, това би било добре. Нека само да…
Сякаш цял ден, а в действителност не повече от двайсетина минути, Ситрин се сражава с бюрократа. Парите за таксите бяха отброени, приети, издадоха се фактури. Чиновникът написа нещо върху лист тънка розова хартия, подпечата го и накара Ситрин да напише името си върху неговия подпис. След това й подаде тънко сребърно ножче. И сякаш го беше правила стотици пъти, Ситрин резна палеца си и положи отпечатък до името си. Префектът направи същото.
И готово. Ситрин взе розовия лист, сгъна го и го прибра в чантичката на кръста си. Маркъс я последва надолу по стълбището и оттам към площада. Слънцето беше прогонило мъглата, шумът на градската навалица се беше повишил до нормалните си нива.
— Вече сме банка — каза Ситрин.
Маркъс кимна. Щеше да се чувства по-добре, ако бе имало с кого да се сбие. Или кого да заплаши поне. Напрежението от стореното току-що имаше нужда от отдушник. Ситрин загреба монети от чантичката си и му протегна шепа.
— Вземи — каза тя. — И наеми още хора за охраната. Сега парите са мои, така че можем да похарчим малко. Десетина охранители би трябвало да стигнат, но оставям на теб да решиш. Ще ни трябва дневна и нощна охрана, плюс въоръжен ескорт за активите, които ще транспортираме. Не довлякох толкова коприна от Свободните градове, за да я подаря на някой дребен крадец от задните улички на Порте Олива. Хвърлила съм око на едно-две места, които да наемем. Така де, трябва да правим добро впечатление на клиентите, а стайчетата над дюкяна за залози не се вписват в представата ми за почтен банков офис.
Маркъс сведе поглед към монетите. Това бяха първите пари, които Ситрин му плащаше, следователно казаното току-що беше и първата й истинска заповед като негова работодателка. Топлината в гърдите му беше колкото силна, толкова и изненадваща.
Както и да се развиеха нещата оттук насетне, каквито и беди да им дойдеха до главата, не можеше да се отрече, че момичето беше направило нещо, за което малцина биха събрали кураж. Не беше очаквал това от малоумното ванайско каруцарче, което го беше ядосало още при първата им среща миналата есен.