— Включих се в тази история, защото сметнах, че си прав, стари друже — рече Даскелин. — Но не съм казвал, че ще легна драговолно в гроба, който сам си копаеш.
— Нещо… — започна Одерд, но Досън не му обърна внимание.
— Ако спечелим, продавайки независимостта си срещу злато, значи с нищо не сме по-добри от Маас, Исандриан и Клин. Така че, да, Канл, аз бих легнал в гроба за Антеа. И с ненакърнена лоялност. А не с остатъка, след като съм оставил процент от нея в банките на Северобреж.
Лицето на Даскелин застина като маска.
— Говориш така от страх — каза той, — затова ще се направя, че не съм…
— Млъкнете и двамата! — прекъсна го Одерд. — Нещо става.
Досън проследи погледа му. На високия подиум възрастна жена в цветовете на Кралски шпил сгъна коляно пред крал Симеон. До нея стоеше младеж с кожени доспехи, прашни от пътя. Принц Астер гледаше напрегнато баща си, напълно забравил за парада. Крал Симеон каза нещо и въпреки делящото ги разстояние Досън ясно различи смаяното му изражение.
— Кое е това момче? — попита под нос Канл Даскелин. — Пристигнала е някаква важна вест.
По дървените стъпала на платформата изскърцаха стъпки и Винсен Коу се качи при тях. Поклони се на другите двама, но не сваляше поглед от Досън.
— Милейди съпругата ви ме праща, милорд. Вика ви у дома.
— Какво е станало? — попита Досън.
— Синът ви се върна — каза Коу. — Носи новини от Ванаи.
— Какво?! — възкликна Досън.
— Опожари го — каза Джори, наведе се напред на пейката и почеса едно от кучетата между ушите. — Нареди да излеят варели с масло по улиците, да заключат портите и го подпали.
Беше изминала година, откакто Досън бе видял за последно най-малкия си син, и за това време момчето се беше променило. Седнал в зимната градина, Джори изглеждаше по-голям от годините си. Скулите му бяха по-подчертани, лицето отслабнало — сигурни белези, че един мъж се връща от продължителна военна кампания, — а вечната му усмивка, която надничаше доскоро зад всяко негово изражение, беше изчезнала. Изтощение дърпаше раменете му надолу, от дрехите му се разнасяше миризма на конска пот и немит войник. Без никаква връзка с останалото, като дребен детайл от сън, придобил несъразмерно значение, Досън бе споходен от мисълта, че Джори и Коу спокойно могат да минат за братовчеди. Стана и подът сякаш се килна под краката му. Отиде при големите прозорци и се загледа в градината отвън. На сенчестите места още се задържаше сняг, ала зеленината упорито смекчаваше тъмните багри на дървесната кора. Черешите в дъното на градината бяха цъфнали в бяло и розово.
„Гедер Палиако е опожарил Ванаи.“
— Дори не ни позволи да плячкосаме града — каза Джори. — Не че би имало време. Пратил беше куриер ден преди да подпали Ванаи. Уморих сума ти коне в опит да го изпреваря.
— И почти успя — чу Досън собствения си глас.
— Той знае ли, че Гедер беше издигнат за лорд-протектор благодарение на теб?
Досън разбра въпроса със закъснение от няколко удара на сърцето, а междувременно умът му вече беше прескочил към свои въпроси.
— Палиако защо го е направил? — попита той. — За да подкопае моите позиции?
Джори помълча, загледан в ясните глуповати очи на кучето пред себе си, сякаш двамата водеха свой си, частен разговор. Когато най-сетне отговори, подбираше думите си внимателно:
— Не ми се вярва. Нещата не вървяха добре. Той взе някои лоши решения и те дадоха плод почти едновременно. Знаеше, че никой не го взема на сериозно.
— Подпалил е един от Свободните градове, защото се е чувствал пренебрегнат?
— Унизен — каза Джори. — Защото беше унизен. Отдалече нещата изглеждат различно.
Едно от кучетата изпъшка тихо и продължително. Пойна птичка със синкави пера кацна на клон пред прозореца, втренчи се в двамата мъже, после отлетя. Досън опря пръсти в студеното стъкло и топлината им го запоти. Мислите му препускаха в различни посоки. Стотиците бойци, пристигнали в Камнипол уж като състезатели в игрите, които Исандриан беше финансирал с пари, взети назаем от Астерилхолд. Ведрото непроницаемо изражение на Парин Кларк, банкера от Северобреж. Негодуванието на Канл Даскелин. А сега и опожареният град.
Твърде много неща се случваха едновременно и всяко теглеше в различна посока.
— Това променя всичко — каза той.
— Той се промени — продължи Джори, сякаш баща му не беше казал нищо. — Винаги е странял от останалите, възприемахме го като клоуна на компанията. Всички му се присмиваха. Подиграваха му се в лицето, а повечето пъти той дори не го забелязваше. Но след като опожари Ванаи, вече никой не се смееше. Дори той.