Момчето гледаше към прозореца, но виждаше нещо друго. Нещо далечно, но по-реално от стаята, стъклото и разцъфналите дървета в градината. В тази празнота имаше болка, болка, която Досън познаваше. Това го отрезви и той прогони хаотичните мисли от главата си. Синът му имаше нужда от него, така че светът щеше да почака. Нищо че надаваше кански вой да привлече вниманието му.
Досън седна. Джори погледна към него, после встрани.
— Разкажи ми — подкани го Досън.
Момчето се усмихна, но усмивката не стигна до очите му. Поклати глава.
— Бил съм на война — продължи Досън. — Виждал съм хора да умират. Носил съм товара, който ти носиш сега, и знам, че ще те преследва, докато не го излееш навън. Затова ми разкажи.
— Не знаеш какво направихме, татко.
— Убивал съм хора.
— Ние убихме деца — каза Джори. — Убихме жени. И старци, които нямаха нищо общо с кампанията, освен факта, че живеят във Ванаи. А ние ги убихме. Източихме водата и после драснахме клечката. Онези, които се опитаха да прехвърлят стените, посякохме.
Гласът му трепереше, очите му бяха отворени широко от ужас, но сухи, без сълзи.
— Направихме нещо отвратително, татко.
— Войната е такава, Джори, отвратителна — каза Досън. — Ние сме мъже, синко. Не момчета, които размахват пръчки и побеждават злия магьосник. Правим онова, което изискват от нас честта и дългът, и често то е ужасно. При обсадата на Анинфорт бях на твоите години. Уморихме ги от глад. Не с огън, а с бавна, мъчителна смърт, която покоси хиляди. А най-слабите умират първи. Децата. Старите хора. А заразата, която плъзна в обсадения град? И тя беше наше дело. Лорд Ергилиан прати хора из цялата околност да издирят болни от чума и да ги доведат. Изпратихме ги в града уж като емисари. Докато защитниците се усетят и ги убият, заразата вече бе плъзнала. Всеки ден жени идваха при портите с пеленачета на ръце и ни умоляваха да им вземем децата. Обикновено не им обръщахме внимание. Понякога вземахме бебетата и ги убивахме пред очите на майките им.
Джори беше пребледнял като платно. Досън се наведе напред и сложи ръка на коляното му. Винаги правеше така, когато разговаряха сериозно, още откакто момчето беше съвсем малко. За миг го изпълни тъга, че онова тънконого момченце вече го няма и че този момент — този разговор, така подобен на друг, който Досън беше провел преди много години със своя баща — е част от окончателната смърт на момченцето. Но момченцето трябваше да умре, за да се роди мъжът. Това придаваше смисъл на загубата и я правеше поносима. Повече от това Досън не можеше да предложи на сина си.
— Анинфорт се разбунтува срещу трона — каза той — и трябваше да бъде наказан. Не искаха да се предадат, упорстваха. Затова трябваше да познаят отчаянието. Децата, които носеха при портата, бяха полумъртви от глад. Нямаше да оцелеят така или иначе. И ако децата, които убихме тогава — децата, които аз убих, — са станали причината градът да се предаде една седмица по-рано, отколкото би се предал иначе, значи съм постъпил правилно. Но тогава страдах, както страдаш ти сега.
— Не го знаех — промълви Джори.
— Не съм ти го казвал. Мъжете не товарят децата си със своите драми. И на майка ти не съм казвал. Не е нужно и тя да страда заедно с мен. Разбираш ли какво имам предвид?
— Това с Ванаи е различно. Опожаряването му не постигна никаква разумна цел.
Досън отвори уста да каже нещо — нещо мъдро и успокоително, стига първо да го измислеше, — но в същия миг мислите му се подредиха и щракнаха по местата си в мозайката. Ванаи. Исандриан. Въоръжените наемници, които се изсипаха в Камнипол уж в чест на принц Астер. Войската, която се връща от юг под командването на Гедер Палиако.
— Ааа — проточи той.
— Татко?
— Къде е Палиако? Тук ли е?
— Не. С войската е. На една седмица след мен, предполагам.
— Много далеч значи. Трябва да го докараме тук по-рано.
Досън скочи на крака. Отвори рязко вратата и извика Коу. Ловджията се появи на мига, сякаш тъкмо това беше чакал. Първите указания на Досън бяха прости и ясни — да намери другите. Не само Канл Даскелин, а всичките половин дузина, които бяха свързали съдбата си с неговата в това начинание. Времето беше кратко, победата — несигурна. Коу изслуша указанията, без да задава въпроси, тракна с пети и изчезна. Досън се върна в стаята. Джори го гледаше въпросително и той вдигна ръка да го спре.