— Те не го презират. Страхуват се от него. И ако ние го повтаряме достатъчно често и достатъчно високо, Исандриан също ще започне да се страхува от него — каза Досън. — И понеже е твърде вероятно животът ни да зависи от това, предлагам да се поупражняваме в хор.
— Значи така изглежда отчаянието — подхвърли Даскелин. Досън не му обърна внимание.
— Ако Исандриан тръгне открито срещу нас, това ще докаже, че постъпката на Палиако е била оправдана. Ако не го направи, ще е защото Палиако му е взел страха. И в двата случая Исандриан ще загуби част от влиянието си върху краля. Освен това ще сме го постигнали, без да се продадем на Северобреж и Медеанската банка. Това е първокласен попътен вятър, господа. Ще сме пълни идиоти, ако не яхнем вълната. Но трябва да се задействаме незабавно, да огласим нашето виждане за събитията. Още днес. Когато тази вечер придворните си легнат, трябва да е с нашата история в ума. Наложи ли се веднъж нашата версия, ще е много трудно някой да я промени.
— А ако Исандриан вдигне мерника на момчето? На този Палиако? — каза барон Наринг.
— Тогава мечът, предназначен за твоя корем, може да се забие в неговия — каза Досън. — Или предпочиташ да е другояче?
Гедер
Бедрата на Гедер бяха ожулени толкова лошо, че раничките сълзяха. Гърбът го болеше зверски. Пролетният ветрец откъм възвишенията миришеше на сняг и лед. Остатъците от Ванайската кампания — няколкостотин войници, плюс каруците и конете — се придвижваха бавно, вече само на няколко дни път до столицата. Не пееха песни и никой не заговаряше Гедер, освен по служебни въпроси. Дори в тясната си ванайска квартира, където единствена компания му беше оръженосецът с очи като лампи, а Алан Клин го товареше с неприятни задачи, Гедер не беше усещал в такава степен изолацията си. Сега беше сам сред стотици.
Усещаше как хората го следят с поглед, как го обвиняват и осъждат. Мълчаливо, разбира се. Никой не идваше да му каже в лицето, че е чудовище. Че стореното от него е по-лошо от всяко престъпление. Нямаше и нужда, защото Гедер го знаеше отлично. През всичките дълги дни и студени нощи, откакто беше поел на север към дома, пламъците ревяха безспирно в ушите му. Сънищата му бяха пълни с мъже и жени, очертани на огнения фон. Беше му заповядано да защити Ванаи, а той беше направил това. Ако крал Симеон заповядаше да го съсекат на място, в тронната зала, пак щеше да му е малко.
Пробвал бе да се разсее с книгите си, но дори легендите за Праведния слуга не можеха да го отклонят от въпроса, който го измъчваше безспир — какво щеше да отсъди кралят? Понякога, в по-светлите моменти, го изпълваше надежда, че крал Симеон ще слезе от Разсечения трон, ще избърше сълзите му с височайшата си ръка и ще го опрости. В най-тъмните си представяше как кралят го праща обратно във Ванаи, където да бъде набит на кол сред мъртъвците и да бъде изяден жив от същите гарвани, които са пирували с техните трупове.
Между тези две крайности съзнанието му бълваше почти безкрайно разнообразие от мрачни образи. И колкото по-познати ставаха планините и долините наоколо, колкото по-дълбоко навлизаше драконовият път сред хълмове, които Гедер познаваше до болка, толкова сценариите за смъртта и унижението му ставаха по-страшни, но и придружени от някаква мрачна надежда. Ще го изгорят на клада? Това би било справедливо. Ще го тикнат в затвор на открито, където хората да го замерят с лайна и мъртви животни? Напълно заслужено. Всичко… всичко… щеше да е за предпочитане пред мъчителното и мълчаливо чувство за вина.
Големият полуостров на Камнипол затъмни хоризонта, скалите синееха от разстоянието. Самият Кралски шпил се виждаше като смътна светлинка. Самотен конник би могъл да измине разстоянието за два дни. На неговата войска щяха да й трябват пет. Хитреците на краля сигурно вече го виждаха. Гедер не можеше да откъсне погледа си от великия град, разкъсван между копнеж и смъртен страх. С всяка измината миля страхът му растеше едновременно с растящата навалица по драконовия път.
Обработваемите земи на чифлиците около столицата бяха сред най-добрите в света, тъмната почва се напояваше от реката, беше богата и плодородна, подхранена от утайката на стотиците битки, водени тук през последните хиляда години. Дори в гладния сезон след топенето земята ухаеше на растеж и обещаваше богата реколта. Козари караха стадата си към драконовия път от ниските зимни пасища и ги прекарваха към планините на запад. Фермери караха волове към нивите за оране. Бирници пътуваха с малобройните си въоръжени ескорти, за да съберат каквото могат от малките градчета, преди договорите им да са изтекли. Сам мъж на хубав кон беше рядка гледка, затова Гедер се досети, че сивият жребец, яздещ на юг, идва при него. Чак когато конят намали, Гедер си отдъхна, познал в ездача му Джори Калиам.