Въпреки стореното той беше герой. Заради стореното. Заля го не просто облекчение. Беше нещо по-голямо — отмяна на смъртна присъда, опрощение. Той вдигна ръце, попивайки жадно овациите. Ако беше сън, предпочиташе да умре, отколкото да се събуди.
— Решението беше трудно — каза Гедер високо. — Да заличиш цял град е нещо ужасно. Не тръгнах с леко сърце по тази пътека.
— Със сигурност — каза вторият син на барон Наринг почти без да заваля думите. — Но точно в това е въпросът, нали? Лесните неща искат ли смелост? Не. Но да се изправиш пред дилема? Да направиш необходимото?
— И да го направиш категорично — уточни Гедер.
— Именно — кимна момчето. — Да действаш категорично.
Банкетната зала беше в непосредствена близост до господарската къща на Досън Калиам. Не беше чак толкова великолепна като балните зали и парковете на истинско имение, но я биваше. А да ти предоставят толкова място зад крепостните стени на Неумиращия град се равняваше на три пъти по-голямо място в провинцията. Свещи горяха по високите стени под куполите, фенери от духано стъкло висяха на толкова тънки верижки, че окото не ги различаваше в сумрака. Широки врати се отваряха към свежи градини, потънали в уханието на разрохната пръст и пролетни цветя. Обилната храна, щедрите количества алкохол и танците си бяха казали своето. Половин дузина благородници вече се бяха изредили на подиума да възхвалят достойните за възхищение действията на Гедер в Свободните градове.
Действията му нямали нищо общо със слабостта, нерешителността и корупцията, които от толкова време тровели генералите на Антеа, казаха те. Гедер Палиако бил дал урок не само на Свободните градове, а и на целия свят. Дал урок и на своите сънародници. Чрез своите действия той напомнил на всички тях какво може да постигне чистотата. Дори кралят беше пратил куриер с писмено съобщение във връзка със завръщането на Гедер в Камнипол.
Аплодисментите след всяка реч бяха оглушителни. Бяха знак за уважението и възхищението на хора, които го бяха удостоявали най-много с бегло кимване при редките му пребивавания в двора. А после танците. Обикновено Гедер избягваше това придворно развлечение, но съпругата на Досън Калиам, Клара, настоя да направят поне един кръг на просторния дансинг в градината и в края на въпросния кръг Гедер вече чувстваше, че има приблизителен контрол над краката си. Направи още няколко кръга, кавалерствайки на по-млади, необвързани жени, преди бедрата и глезените му да го спрат с протестния си вой. Джори му беше донесъл кожения плащ и когато денят застудя в нощ, а виното и бирата се разляха още по-щедро, Гедер го наметна с благодарност.
— Белегът на истинския водач — каза Гедер и загуби нишката на мисълта си. — Белегът на истинския водач…
— Моля да ме извините — каза баща му. — Гедер, момчето ми?
Гедер се изправи почти без да залита, сътрапезниците му кимнаха, станаха на свой ред и се отдалечиха.
— Става късно за старец като мен — каза Лерер Палиако, — но не можех да си тръгна, без да поговоря с теб. Ти надмина всичките ми надежди, синко. Не бях виждал хора да говорят с такова уважение за семейството ни, откакто… Ами, май никога.
— Ще дойда с теб — каза Гедер.
— Не, не, не. Това е твоята нощ. Остани и се забавлявай.
— По-хубаво ще ми е да си поговоря с теб — каза Гедер и очите на баща му се насълзиха.
— Ами… добре тогава.
Откриха лейди Калиам в навалицата и й благодариха многословно. А после разговорът неусетно се обърна и се оказа, че лейди Калиам има за какво да благодари на тях, при това с най-мили думи, почти все едно вечерта дотук е била тиха сбирка на приятели, които се виждат рядко. Клара настоя да вземат носилката, с която Гедер беше минал през града. Да се ходи по тъмните улици не било безопасно, а и тя никога не би позволила скъпите й гости да си тръгнат пешком. Сбогуваха се, когато Джори се появи и протегна ръка на Гедер. Гедер я стисна с насълзени очи.
Докато тралгунските роби ги носеха по тъмните улици, Гедер зяпаше обсипаното със звезди небе. Далеч от шумната веселба екстазът на облекчението му се поохлади и той с изненада откри, че страхът му не е изчезнал напълно. Не беше нито толкова остър, нито толкова всепоглъщащ като преди, но го имаше. Не точно страх, а навикът да се страхува, който той, очевидно, още не беше успял да преодолее.
Баща му се изкашля.
— Чакат те големи неща, момчето ми. Издигаш се.
— Не знам — отвърна Гедер.
— О, не. Не. Нали ги чух с ушите си какво говореха. Точно сега политическата ситуация в двора е много деликатна. Грози те сериозната опасност да се превърнеш в символ на нещо. — Баща му говореше с приповдигнат тон, ала нещо в раменете му беше като на човек, който се стяга да поеме удар.
— Не си падам по политиката — каза Гедер. — Предпочитам да се прибера у дома и да поработя по книгите, които открих във Ванаи. Някои от тях ще ти харесат. Започнах да превеждам едно есе за последните дракони. Авторът твърди, че го е писал само няколкостотин години след падането на Морад. Ще ти хареса.
— Несъмнено — каза Лерер.
Водещият тралгун изръмжа изразително и носилката плавно влезе в остър завой, смъквайки се едва доловимо, за да противодейства на промяната в посоката.
— Сър Клин не дойде тази вечер — каза Лерер.
— Нищо чудно — отвърна Гедер. За миг се върна мислено към замръзналия воденичен вир, видя се клекнал край съкровището, което можеше да спаси управлението на Клин. — Едва ли му е много приятно. В крайна сметка Ванаи беше негов, но той не се справи и го отзоваха. А сега мен ме посрещат с почести. Със сигурност не му е приятно.
— Прав си. Да. Лорд Терниган също не дойде.
— Може да е имал друг ангажимент — каза Гедер.
— Това ще да е било. Сигурен съм.
Куче излая жално в някаква пресечка. Вятърът, прохладен в пълната бална зала и градината пред нея, тук хапеше мразовито.
— Не всички придворни присъстват на дворцовите празненства — каза Гедер. — Аз и толкова не очаквах да дойдат.
— Да, естествено. Тържеството обаче си го биваше, нали?
— Да.
Потънаха в мълчание. Гедер го болеше гърбът. След усилната езда и танците утре щеше да е схванат целият.
— Гедер?
Гедер изсумтя.
— Внимавай с тези хора. Те не винаги са такива, каквито изглеждат. Дори когато вземат твоята страна, не е лошо да ги държиш под око.
— Така и ще направя — отвърна Гедер.
— И не забравяй кой си. Какъвто и да те искат те, ти не забравяй кой си наистина.
— Няма.
— Добре — каза Лерер Палиако. Щеше да е тъмен силует на тъмен фон, ако звездната светлина не се отразяваше в очите му. — Така те искам, момчето ми.