— Чакат те големи неща, момчето ми. Издигаш се.
— Не знам — отвърна Гедер.
— О, не. Не. Нали ги чух с ушите си какво говореха. Точно сега политическата ситуация в двора е много деликатна. Грози те сериозната опасност да се превърнеш в символ на нещо. — Баща му говореше с приповдигнат тон, ала нещо в раменете му беше като на човек, който се стяга да поеме удар.
— Не си падам по политиката — каза Гедер. — Предпочитам да се прибера у дома и да поработя по книгите, които открих във Ванаи. Някои от тях ще ти харесат. Започнах да превеждам едно есе за последните дракони. Авторът твърди, че го е писал само няколкостотин години след падането на Морад. Ще ти хареса.
— Несъмнено — каза Лерер.
Водещият тралгун изръмжа изразително и носилката плавно влезе в остър завой, смъквайки се едва доловимо, за да противодейства на промяната в посоката.
— Сър Клин не дойде тази вечер — каза Лерер.
— Нищо чудно — отвърна Гедер. За миг се върна мислено към замръзналия воденичен вир, видя се клекнал край съкровището, което можеше да спаси управлението на Клин. — Едва ли му е много приятно. В крайна сметка Ванаи беше негов, но той не се справи и го отзоваха. А сега мен ме посрещат с почести. Със сигурност не му е приятно.
— Прав си. Да. Лорд Терниган също не дойде.
— Може да е имал друг ангажимент — каза Гедер.
— Това ще да е било. Сигурен съм.
Куче излая жално в някаква пресечка. Вятърът, прохладен в пълната бална зала и градината пред нея, тук хапеше мразовито.
— Не всички придворни присъстват на дворцовите празненства — каза Гедер. — Аз и толкова не очаквах да дойдат.
— Да, естествено. Тържеството обаче си го биваше, нали?
— Да.
Потънаха в мълчание. Гедер го болеше гърбът. След усилната езда и танците утре щеше да е схванат целият.
— Гедер?
Гедер изсумтя.
— Внимавай с тези хора. Те не винаги са такива, каквито изглеждат. Дори когато вземат твоята страна, не е лошо да ги държиш под око.
— Така и ще направя — отвърна Гедер.
— И не забравяй кой си. Какъвто и да те искат те, ти не забравяй кой си наистина.
— Няма.
— Добре — каза Лерер Палиако. Щеше да е тъмен силует на тъмен фон, ако звездната светлина не се отразяваше в очите му. — Така те искам, момчето ми.
Маркъс
Маркъс се приведе ниско с ръце покрай тялото. Дръжката на дървения меч в ръката му беше хлъзгава от пот. Първокръвното момче в другия край на ямата беше с бойни панталони и със сериозно изражение. Маркъс чакаше. Момчето облиза устни и вдигна меча пред себе си.
— Не бързай — каза Маркъс.
Въздухът в гимнастическия салон беше горещ, спарен и влажен. Сумтенето и виковете на другите бойци се бореха за надмощие с гъргоренето на водата в тръбите, които захранваха баните с топла вода. Поне десетина мъже стояха край ръбовете на ямата. Повечето бяха картадами и първокръвни, макар че имаше и двама тимзини, малко встрани от останалите. Ярдем Хейн също беше там, задъхан и потен. Не беше дошъл нито един синай.
Маркъс видя как момчето променя центъра на тежестта си, готово да атакува. Държеше меча си леко настрани, в източен стил, значи беше преминало някакво обучение. Маркъс блокира удара, от дървеното острие се посипа тебеширен прах, после се премести от лявата страна на противника си. Момчето се обърна и Маркъс стовари меча си отгоре надолу. Младежът блокира толкова яростно, че и двете остриета отскочиха от силата на сблъсъка. Маркъс премести меча в лявата си ръка и удари отново, ниско този път, следейки стойката на противника.
След като избегна успешно и двете атаки на Маркъс, момчето набра кураж. Стисна по-силно оръжието си, направи заблуждаващ ход надясно, доста тромав, и се стрелна наляво. Маркъс блокира спокойно удара, после прибра острието към себе си през гъстия като супа въздух и перна силно момчето през гърдите. Младежът залитна назад. Намазаният с тебешир учебен меч беше оставил бяла следа през гърдите му, от най-долното ребро до ключицата.
— Следващият! — извика Маркъс.
— Този беше последният, сър — каза Ярдем.
— Благодаря ви, капитан Уестер, сър — каза момчето. Кожата на голите му гърди се беше зачервила и вече отичаше на мястото на удара. Маркъс съжали разсеяно. Не бе имало нужда да наранява младежа.
— Аз ти благодаря, синко. Справи се добре — каза Маркъс и момчето се усмихна широко.