Маркъс сложи ръце на ръба на ямата и се изтегли нагоре. Болеше го цялото тяло, от раменете до стъпалата. Хубава болка. Ярдем му хвърли влажен парцал и Маркъс изтри потта от лицето и врата си. Това беше третата група мъже, които изпитваха, за да попълнят отряда си. Както и в предишните две, кандидатите бяха най-различни. Някои бяха дошли, защото отчаяно си търсеха работа, а не притежаваха други умения освен охотата да причиняват болка. Други просто искаха да се похвалят, че са се били срещу Маркъс Уестер. Много по-малко се бяха явили на изпита, защото разбираха от занаята и защото предложението на Маркъс ги е сварило временно без друг ангажимент.
В последната категория беше и един як картадам със сивкавозлатиста козина и кабралски говор. Маркъс улови погледа на Ярдем и го посочи с брадичка. Ярдем кимна.
— Ти — каза Маркъс. — Как рече, че ти е името, приятел?
— Ахариел — отговори картадамът. — Ахариел Акабриан.
— Добре се биеш. Какво те води в Порте Олива?
— Сключих договор с един отряд от остров Нарин. Работата беше предимно гарнизонна, но после командирът взе да си ляга при пешаците. Плъзнаха слухове и аз реших, че е по-добре да се махна. Мислех да си пробвам късмета в Свободните градове. Щото, покрай Ванаи и прочие, там с години ще харчат луди пари за охрана. Но после чух, че ти търсиш хора.
— При мен работата няма да е гарнизонна — предупреди го Маркъс.
Картадамът вдигна рамене.
— Реших, че ти си човек, дето си подбира работата. Заради Уодфорт, Градис и прочие. Ако работата е достатъчно добра да задържи теб, значи ще е добра и за обикновен наемен войник като мен.
— Оптимист си — рече Маркъс. — Но ще се радваме да работиш за нас, ако условията те удовлетворяват.
— Нямаше да ви губя времето, ако беше иначе — отвърна Ахариел.
— В такъв случай утре сутринта се яви на служба. Ще те включим в графика за дежурства.
Ахариел козирува, обърна се и си тръгна.
— Харесва ми — каза Маркъс. — Не говори много.
— Значи ще се впише отлично, сър — каза Ярдем.
— Приятно е пак да имаш истински отряд.
— Така е.
Маркъс метна парцала на ръба на ямата и попита:
— Време ли е?
— Ще трябва да тръгнем скоро — каза Ярдем.
В началото на лятото улиците на Порте Олива бяха горещи и претъпкани. Просяци висяха по ъглите, а навалицата сякаш имаше свой дял в задушливата жега, не по-малко от опулилото се крайморско слънце. Въздухът миришеше на океан, на мед, горещо масло и кимион. Дрехите също се бяха сменили. Вече не се виждаха жакети и плащове. Синайските мъже и жени се разхождаха по улиците в прозрачни роби, които се увиваха и гънеха около тънките им тела, като да обгръщаха сенки или призраци. Картадамите се бръснеха почти до голо, оставяйки тук-там козина колкото да се накичат с традиционните си мъниста, а облеклото им се състоеше от набедрени препаски и къси блузки с гол гръб, които не оставяха почти нищо на въображението. Ала първокръвните привличаха най-вече вниманието на Маркъс — сякаш измъкнали се от зимните си пашкули, мъже и жени се разхождаха, облечени в ярки цветове, в зелено, жълто, розово. Туниките им бяха срязани отстрани да пропускат както въздуха, така и скришни погледи към голата кожа отдолу. Сякаш всеки ден беше празник.
На Маркъс това не му харесваше.
Твърде силно му напомняше за времето, когато самият той беше млад и не правеше разлика между похот и любов, а спомените за онова време неизменно водеха след себе си спомени за времето после. За това как среща синеоката Алис, как я ухажва с разкази за приключенията си и с бели цветя. За нощите на копнеж, а после за една конкретна нощ под пълна луна, за една споделена ябълка, за целувка край водопад и за края на копнежа. Неговата съвършена жена. В един справедлив свят Алис още щеше да е с него.
Мериам щеше да е достатъчно голяма, за да се терзае на свой ред от обърканите импулси на плътта, а той щеше да е точно толкова безпомощен в опитите си да я вразуми, колкото собственият му баща навремето. Ала не. Сега Мериам щеше да е достатъчно голяма, за да се е омъжила млада и без много да му мисли. Още един сезон и Маркъс щеше да подрусва внуче на коляното си. Затова не харесваше града — защото постоянно му напомняше за неизживени неща. Но пък той и света не харесваше по същата причина. Слава богу, докато имаше работа, която да се свърши, можеше да прогони от главата си всичко това.
Въпросът къде да отворят постоянния офис на банката се разреши лесно, след като Ситрин разговаря с дъщерята на човека, който държеше дюкяна за залагания под тяхната квартира. Оказа се, че девойката от години се опитвала да убеди баща си, че е време да се откаже от този занаят, и сега, с помощта на Ситрин, най-после беше успяла. Долният етаж беше достатъчно голям да приюти охраната в нещо като малка казарма, а в мазето имаше вкопан в каменната основа железен сейф. И така, на мястото на дюкянчето за залагания сега се ширеше — скромно, но уютно — местният клон на Медеанската банка. Ситрин не чака и ден, след като бившият собственик подписа договора за покупко-продажба — веднага се разпореди стените да бъдат пребоядисани в най-яркото бяло, което можеше да се намери в града. На мястото на викача, който им беше проглушавал доскоро ушите с рекламните си призиви за залози и невиждан късмет, сега имаше голяма ламаринена саксия, от чиято тъмна пръст се източваха тънките зелени стъбла и широките заострени листа на половин дузина напъпили лалета.