— Днес къде? — попита Маркъс.
— Пивоварна оттатък стената — каза Ситрин. — Държи я една жена. Запознахме се в кръчмата. Получила е разрешение от гилдията да си смени резервоарите, но няма достатъчно пари.
— Значи ще я кредитираме.
— Всъщност не й е разрешено да взема кредит с лихва — каза Ситрин, наметна на раменете си лек шал с мъниста и го нагласи така, както я беше научил майстор Кит. — Такива са правилата на гилдията. Но има право да взема пари от бизнес партньори. Затова ще изкупим част от бизнеса й.
— А — каза Маркъс.
— Ако инвестицията се окаже неуспешна, пивоварната остава за нас. Ако сключа договори с бъчвар и няколко кръчми, ситуацията ще се окаже печеливша за всички, при това в дългосрочен план.
— В дългосрочен план — повтори Маркъс.
— А и пивоварните по принцип са добри инвестиции. Магистър Иманиел често го казваше. За бирата винаги има пазар.
Ситрин огледа стаята, нацупи устни и кимна — повече на себе си, отколкото на двамата мъже. После всички слязоха по стълбите, Ситрин последна, за да заключи вратата. Пет-шест деца играеха на улицата. Играта им се състоеше в ритането на стар мях за вино и включваше енергични крясъци. Ситрин се обърна към входа на първия етаж и едва не се блъсна в някакъв картадам. Маркъс мълчаливо добави избиването на вътрешна врата към списъка си с неотложни задачи. Наличието на два отделни входа беше предимство, докато се криеха. Сега представляваше излишен риск.
Първокръвните мъже от отряда му, Корисен Моут и Барт, се смееха на нещо, но бързо отрезвяха, когато шефовете им влязоха в общото помещение. Енен ги чакаше готова, с малка кожена чанта през раменете и свободни ръце. В колана й беше затъкнат кинжал с извито острие, пак оттам висеше на каишка палка с тежък накрайник. Шестимата излязоха на улицата и всеки зае мястото си във формацията. Въпреки тарапаната пътят им сякаш сам се разчистваше, гражданите на Порте Олива се дръпваха да им сторят място. Следваха ги любопитни погледи, но само неколцина особено нагли просяци понечиха да ги наближат, целейки се в Ситрин. Никой дори не погледна към Енен и нейната пълна с пари чанта. Придвижваха се на север към голямата стена и сградите на външния град отвъд нея. Навалицата не беше по вкуса на Маркъс. Отвъд стената вонята на пот и мръсна канализация беше още по-силна, а улиците, макар и по-широки, бяха по-претъпкани, отколкото в центъра на града.
Пивоварната беше на два етажа, с малък вътрешен двор и свой собствен кладенец. Вратите бяха широко отворени, резервоари и варели се редяха в сенките. Миришеше на бирена мая. Собственичката, синайка толкова едра в тяло и лице, че приличаше на първокръвна, излезе да ги посрещне усмихната като да й бяха роднини.
— Магистра Ситрин! Влизайте, влизайте!
Маркъс вдигна мислено вежда, когато пивоварката и Ситрин се целунаха по бузите, после кимна на Енен. Тя свали чантата през главата си и я връчи на момичето, сякаш то наистина беше печената банкерка, за която се представяше. Естествено, никой от новите членове на отряда му нямаше представа за истинския статут на банката. Нямаше причина да знаят истината.
Ситрин взе чантата и даде знак на Маркъс да остане с другите в дворчето. Той кимна отсечено, а Ситрин хвана пивоварката под мишка и двете хлътнаха в сумрачната вътрешност на бирения цех. Бъбреха си като стари приятелки. Синайско момче на годините на Хлебарката излезе на двора. Носеше тънка кожена престилка и халби с прясно пиво. Бирата беше малко сладникава за вкуса на Маркъс, но пък имаше интересен хлебен аромат, който с времето можеше и да му хареса. Той остави тримата нови да се подпрат на кладенеца, после срещна погледа на Ярдем и огледа дворчето. Тралгунът си изпи бирата, оригна се и дойде при него.
— Не е лоша бирата — каза Маркъс.
— Вярно.
— Какво мислиш за този неин план?
Ушите на Ярдем се прибраха плътно назад, после щръкнаха отново, докато обмисляше въпроса му. Маркъс знаеше, че като го е задал, вече е променил отговора му. Трудно беше да проникнеш в истинските мисли на Ярдем.
— Изглежда работи — каза накрая тралгунът. — В мазето все още има твърде много ценности, но пък вече разполагаме с достатъчно мечове да държим кандидат-обирджиите настрана. Не разбирам много от тези работи, но ми се види, че момичето ще успее да покрие разходите, които прави. Почти, ако не изцяло.
— Тоест, когато големите клечки от Карс ни се стоварят на главите, ще намерят състоянието си повече или по-малко непокътнато — каза Маркъс. — Тя ще им го предаде, ще си измие ръцете и всички ще са доволни.