— Тоест ти смяташ, че тралгуните не ядат бебета? — каза през смях Марисин Остерот и другите се засмяха с него. Включително Гедер.
Разговорът се насочи към други теми, свързани с двора — нарастващото напрежение в Саракал, затихващото брожение във връзка с възраждането на селските съвети, слуховете за втора война за наследството в Северобреж. Гедер рядко се обаждаше, но когато се включеше в разговора, мъжете го слушаха внимателно. Това само по себе си беше опияняващо като сайдера. Когато прислугата отнесе и последната храна, Гедер се извини и си тръгна. Утре щеше да има същата сбирка като днешната, както и вдругиден. За вечерта беше насрочен неофициален бал по едно и също време с банкет в чест на крал Симеон, организиран от Фелдин Маас. Гедер разбра за това съвпадение, когато нацупеният Алберит Маас го попита дали може да отиде на банкета. Гедер му разреши. Дворът явно бе разделен, но това едва ли беше нещо ново. Ако се съдеше по бройката и качеството на хората, уважили събитията, на които беше поканен той, значи фракцията, която го беше приела за свой сътрапезник, бе по-многобройна и по-влиятелна. Следователно Гедер можеше да си позволи известно снизхождение.
Слънцето грееше в късноутринното небе, попиваше в плаща на Гедер и разтапяше приятно тялото му. Той вървеше по настланите с черен калдъръм улици и се чувстваше добре, почти толкова самоуверен, колкото през първите си дни във Ванаи. Някакъв бедняк с дълга мръсна брада го видя и избяга в сенките. Млада жена с прекрасен тен, като чай с мляко, го удостои с поглед и усмивка от носилката си. Той отвърна на усмивката й, а жената обърна глава след него, докато робите я отнасяха. От толкова много усмивки Гедер усещаше приятна болка в челюстта си.
Източната градска порта беше по-широка от южната, вградена под гигантска арка от дялан камък, висока почти колкото самия Кралски шпил. Тропот на конски копита и колела на карети се сливаше с гласовете на дребни търговци. Въздухът миришеше на конски фъшкии — животните цапаха улиците по-бързо, отколкото осъдените за дребни провинения затворници можеха да изчистят паважа. Викачи обикаляха под неогладени дървени табелки и огласяваха новините, за които им беше платено — еди-кой-си месар киснел месото във вода и го продавал на килограм; епидемията от дребна шарка била проследена до бордей на кожарската улица; имало обявена награда за намирането на изгубено дете. Това бяха типичните клюки на всеки голям град и Гедер се наслаждаваше на звука, без да се вслушва в думите. Викачите вземаха пари на сричка и така наречените им „новини“ в огромната си част бяха лъжи и злословия. Гедер спря пред една сергия, където тралгун с ръбато лице и отрязан крак продаваше сладки лакомства — захаросана лавандула и медени камъчета. Гедер му подхвърли монета и навъсеният тралгун я хвана сръчно във въздуха.
Оттатък градските стени северната равнина се разстилаше до хоризонта, зелена трева и храсти, но нито едно дърво. Всичко, което ставаше за огрев, беше изсечено отдавна. Малкото възвишения се издигаха меко като вълни в спокойно море. Лагерът на неговата войска се беше разлял източно от Камнипол, досами града. По предложение на Джори Калиам Гедер беше издал изрична заповед войската да остане в готовност, вместо да се разсипе в обичайния за края на всяка военна кампания безпорядък. Макар и в сянката на Камнипол, лагерът си имаше периметър, постови, готварски огньове и действащ командир. Фалон Брут, барон на Садерлингови хълмове, тръгна към него, когато Гедер влезе в лагера.
— Какви са новините? — попита Брут. — Нещо от Терниган?
— Още нищо — каза Гедер.
— С цялото ми уважение към него, но ако се тутка така, на стадиона няма да остане и едно свястно място.
— Може да се обърнем към крал Симеон — каза Гедер.
— Или можете сам да издадете заповедта — каза Брут и дългите му мустаци трепнаха.
— Не мога да действам през главата на Терниган — каза Гедер.
Брут се изсмя. Или по-скоро излая.
— Е, лагерът е ваш тогава. Аз мисля да си почина малко. Довечера Маас дава банкет и е мой ред да си взема градски отпуск.
— Ще има и неофициален бал довечера — каза Гедер, уж равнодушно.
— По-добре никой да не ме вижда на дансинга, за свое добро — каза Брут и си тръгна, а Гедер се зачуди кое ли от двете събития ще предпочете момичето с хубавия тен.
Оръженосецът беше разтребил палатката му, но книгите и справочниците по превод беше оставил непобутнати. Гедер седна на походното си писалище, взе есето с напукана кожена подвързия, с което се бореше понастоящем, и разлисти пожълтелите древни страници. Откри докъде е стигнал и се зачете.