— Идеално — каза Ситрин. — Елате с мен.
Заведе актьорите в кафенето. Дървеният под скърцаше под стъпките им. Ниски арки разделяха помещението на сепарета. Прозорците имаха резбовани дървени кепенци, чийто мек кедров аромат се смесваше със солта на лекия бриз. Картадамска девойка седеше в дъното и свиреше на малка арфа, звънките тонове раздвижваха приятно въздуха. В едно от сепаретата стар първокръвен говореше на висок глас с ококорен южняр, ала млъкна и зяпна Кари и охраната й. Ситрин улови погледа на маестро Асанпур и вдигна два пръста. Старецът кимна и се зае да стрие зърна за две малки чашки от своето великолепно кафе. Идеята беше всички да стигнат до извода, че екзотично облечената жена е уважаван клиент на Медеанската банка. Групичката им хлътна в стаичката отзад, за която Ситрин плащаше наем.
— И това е всичко? Едно стайче? — каза Смит, след като вратата се затвори зад тях на скърцащите си кожени панти. — Мислех, че ще е по̀ така.
Ситрин седна на малката маса. Имаше достатъчно място и за другите, но вместо да седне, Хорнет застана до тесния прозорец и надникна през цветното стъкло към уличката отзад. Кари се зае да свали бижутата, а Ситрин издърпа тежката желязна кутия, която използваше вместо сейф. Държеше я под стола си, върху червено килимче, за да не стърже кутията по дъсчения под.
— Не ми трябва много — каза Ситрин. — Счетоводна книга и малко пари в брой. Не всеки ден раздавам големи суми все пак.
— Не беше ли точно това целта? — попита Кари и й подаде красива гривна, инкрустирана с изумруди и гранати. — Да се отървеш от парите и другите неща?
— Но не и да ги раздавам като бонбони — каза Ситрин. — Добрите инвестиции дори в големите градове се броят на пръсти. Първо трябва да прецениш къде си струва да инвестираш, а това не е лесно. Тук просто разговарям с хората. Договаряме сделки, подписваме договори. Това са важни неща и не искам охраната да се мотае наоколо и да плаши клиентите.
— И защо не? — попита Хорнет. — Аз точно така бих направил.
— Е, сигурно е по-добре за бизнеса, ако клиентите ти са спокойни — каза Кари.
На вратата се почука. Смит отвори и маестро Асанпур влезе с поднос, на който се мъдреха две малки чашки с цвят на кост. Ситрин отключи малкия сейф. Докато маестрото поднасяше кафе на Кари, Ситрин уви бижутата в мека кърпа и ги прибра до счетоводния тефтер с червена кожена подвързия и кесията с дребни монети. Ключалката беше грозновата, но солидна, ключът — успокоително тежък на кожената си каишка. Ситрин заключи кутията и прибра ключа. Кари отпи от кафето и млясна доволно.
— Още едно предимство на този импровизиран офис — каза Ситрин и кимна към чашката в ръката й.
— Трябва да тръгваме — каза Хорнет. — Майстор Кит е решил да поставим „Фарс за четирите вятъра“ преди да пристигнат корабите от остров Нарин.
— Няма ли да спонсорираш някой? — подхвърли Кари.
— Какво, кораб или фарс? — попита суховато Ситрин.
— Ами, и двете.
— Нито едното, нито другото — каза тя.
Истината бе, че корабите от остров Нарин често занимаваха мислите й.
Разпределението на световното богатство беше пряк резултат от търговските модели. Кешет и Пют имаха маслинови плантации и вино, с които да залеят всички пазари по света, но нямаха грам златни залежи, а малкото находища на желязна руда бяха труднодостъпни заради непроходимия терен. Лионеа се гордееше с великолепен дървен материал и подправки, ала с мъка произвеждаше достатъчно зърно да изхрани населението си. Фар Сирамис обещаваше най-редките стоки на света — коприна и бои, магия и тютюн, — ала презокеанските пътувания дотам бяха толкова рисковани, че търговските експедиции по-често се губеха безследно, отколкото да донесат очакваната висока възвръщаемост. Липсата на баланс в търсенето и предлагането гарантираше, че най-сигурният начин да натрупаш печалба е като се превърнеш в посредник между желаната стока и желаещия я клиент.
На сушата това означаваше да контролираш драконовите пътища. И най-добрият път, направен от човешки ръце с камъни и хоросан, не можеше да се мери с дълговечността на драконовия нефрит. Всички големи градове бяха възникнали на кръстопътища по времето когато човечеството било единна раса, а господарите на света летели с гигантските си люспести криле. Самите дракони едва ли бяха използвали често пътищата — построили ги бяха за улеснение на своите слуги и след като империята им паднала, същите тези пътища продължили да определят движението на паричните потоци в сухоземната търговия.