Налегна я чувство за самота, което нямаше нищо общо със Сандр.
Когато след час дойде капитан Уестер, Ситрин седеше на същата външна маса, където я беше заварила Кари. Капитанът й кимна за поздрав и седна срещу нея. Слънчевите лъчи изваждаха на показ бялото в косата му, но очите му изглеждаха по-ясни сега, на яркия светлик. Подаде й през масата лист пергамент. Ситрин плъзна поглед по думите и цифрите и кимна одобрително. Фактурата изглеждаше в ред.
— Как мина?
— Без проблем — отвърна капитанът. — Тютюнът вече е на сергията. Търговецът се опита да спори за част от стоката, но му казах, че или ще вземе всичко, или няма да вземе нищо.
— Не е трябвало да го прави — каза Ситрин. — Ако е сметнал, че има проблем със стоката, трябваше да дойде при мен.
— Може и да съм споменал нещо от сорта. Но той така или иначе прие доставката. Пиперът и кардамонът заминават утре. Ярдем и неколцина от новите ще имат грижата всичко да протече гладко.
— И това е нещо — каза Ситрин.
— Някакви новини от Карс? — попита Маркъс. Въпросът му прозвуча почти небрежно.
— Пратих депеша — каза Ситрин. — Използвах стария шифър на магистър Иманиел и бавен куриер, но предполагам, че вече са я получили.
— И какво пише в депешата?
— Че клонът се е регистрирал според местните закони и е започнал търговската си дейност по план, изготвен от мен и магистър Иманиел.
— С други думи, заобиколила си истината.
— Писмата се губят. Не се знае кой ще ги намери. А понякога куриерите вземат пари от трета страна, за да ги отворят и да ги препишат преди доставката. Не вярвам някой да отиде толкова далеч, че да прихване писмото, но в най-лошия случай ще открие там точно това, което се очаква да намери.
Маркъс кимна бавно, примижал към слънцето.
— Някаква конкретна причина да избереш бавен куриер?
— Трябва ми време да задвижа нещата, преди да са дошли — каза тя.
— Ясно. Има нещо, което искам да…
Сянка по-тъмна от облаците падна върху масата. Ситрин не беше видяла мъжа да наближава и й се стори, че е изникнал от нищото. Или от паважа. По-висок от капитан Уестер, но не колкото Ярдем Хейн, мъжът беше с вълнена туника и панталони, дебело синьо наметало, което да го пази от пролетния хлад, и бронзова верижка, обозначаваща службата му. На пръв поглед беше от първокръвните, но тънката снага и светлата кожа говореха за синайска кръв, вляла се семейството преди две-три поколения.
— Простете — каза мъжът с безкрайно любезен тон. — Със Ситрин бел Саркор ли имам честта да говоря?
— Да — отвърна Ситрин.
— Праща ме губернатор Сиден — каза мъжът.
Страх пресекна дъха й като удар в корема. Бяха открили измамата. И сега пращаха гвардията. Изкашля се и се постара да се усмихне.
— Някакъв проблем ли има?
— Ни най-малко — отвърна пратеникът и извади малко писмо. Гладкият лист беше сгънат старателно, подпечатан и зашит по краищата. — Но губернаторът спомена да изчакам, в случай че пожелаете да пратите отговор.
Ситрин взе писмото и застина — не знаеше накъде да погледне, към писмото, към куриера или към капитана. Сякаш след цяла вечност успя да се отърси от ступора си.
— Ако кажете на маестро Асанпур, че сте дошли при мен, той ще ви настани удобно.
— Много мило от ваша страна, магистра.
Ситрин изчака мъжът да влезе в кафенето и чак тогава издърпа конеца. Нишката сряза хартията с неприятен звук. Изтръпнала вътрешно и с треперещи ръце, Ситрин заглади листа върху масата. Почеркът беше красив и прецизен, излязъл от ръката на професионален писар. „До магистра Ситрин бел Саркор, глас и представител на Медеанската банка в Порте Олива, аз, Идериго Белинд Сиден, губернатор на Порте Олива по милостта на Нейно кралско величество…“ и така нататък, и прочие дрън-дрън. Ситрин плъзна пръсти по страницата. „Моля за личното Ви съдействие като представител на търговския занаят и гражданин на Порте Олива относно някои въпроси от съществено значение за добруването и просперитета на града…“ и прочие, и прочие. А после, почти в края на първата страница, Ситрин замръзна.
„Възможността за спогодба, уреждаща съвместно публично-частно начинание, касаещо успешното и безопасно провеждане на морската търговия в предстоящата година…“
— Мили Боже! — възкликна Ситрин.
— Какво? — попита капитан Уестер. Гласът му беше тих и нетрепващ. Все едно очакваше Ситрин да му каже, че трябва да убият пратеника и да напуснат града по спешност. Тя преглътна в опит да отпусне стегнатото си гърло.