— Ако тълкувам правилно написаното, губернаторът предлага да изработим оферта за съвместно начинание с града, примерен договор, уреждащ ескортирането на търговските кораби до и от остров Нарин.
— А — каза Уестер. А после: — Ясно ти е, че не разбрах нищо от това, което каза, нали?
— Събира флотилия. Бойни кораби, които да придружават търговските по пътя натам и обратно. И търси някой, който да финансира начинанието.
— Тоест нас?
— Не — каза тя, докато мозъкът й анализираше ситуацията с хладна, почти зловеща прецизност. — Очаква да има нещо като състезание между заинтересовани страни, като кани и нас да се включим в надпреварата. Кани Медеанската банка да предложи оферта за финансирането и застраховането на нова градска флотилия.
Капитанът изсумтя, все едно разбира. Ала Ситрин вече бе на мили пред него, набрала инерция. Ако Порте Олива станеше по-привлекателно пристанище от Свободните градове, повече кораби щяха сключват тук застраховките си и договорите за финансиране. С понижаването на риска щяха паднат и застрахователните вноски. Това би ударило всеки, който търгува изключително със застраховки. Макиа щеше да възнегодува, Кабрал също, ако начинанието с бойния ескорт се окажеше успешно. Какви бяха шансовете Макиа и Кабрал да се съюзят срещу ескортиращите кораби, запита се Ситрин.
— А ние с такива работи ли се занимаваме по принцип? — попита Уестер сякаш от друга част на света.
— Ако спечелим поръчката и се справим добре, не само ще реализираме печалба, а ще си създадем връзки из целия Юг чак до Вътрешното море. И ще предложим на холдинговото дружество актив, който е по-ценен от фургон със злато — каза Ситрин. — Тогава не биха могли да възразят срещу нищо, което сме направили досега.
— Значи ще си пробваме късмета с тази губернаторска надпревара, така ли?
Ситрин още усещаше възела в стомаха си, ала нещо в него се беше променило. Тя усети, че се усмихва. Широко.
— Спечелим ли това състезание — каза тя и сгъна писмото, — печелим всичко.
Срещата в губернаторския дворец й изглеждаше неочаквано и неубедително скромна. Неколцина мъже и жени седяха в озеленен вътрешен двор. Стражи от краличината гвардия доливаха чашите им с ароматизирана вода и подправено вино. Губернаторът беше дребен човек с голямо шкембе и прогресивно оредяваща коса. Към гостите се отнасяше мило и възпитано, без никаква податка кои от тях са важните. Ситрин се бе надявала да разбере нещичко от поведението му, да се ориентира в обстановката и да следи по-осторожно онези, на които той обръща повече внимание. Само че губернаторът се беше оказал безполезен като пътепоказател и тя тънеше в неведение.
Имаше един възрастен картадам — козината му сивееше по лицето, гърлото и гърба, — който представляваше корабостроителната гилдия в Порте Олива и две местни търговски къщи, обединили усилията си в съвместно начинание по проекта. Синай с твърде много руж на бузите се оказа командир на наемнически отряд, достатъчно многоброен, за да сключва договори с крале. Седнала сама под рехавата сянка на една палма, една тралгунка пиеше вода, хапваше стриди и слушаше всичко казано с такава дълбока концентрация, че лазеше по нервите на Ситрин. Всеки от тях имаше свой дневен ред и свое професионално минало, свои интереси и слабости. Магистър Иманиел би си извадил заключения от пръв поглед. Или ако не заключения, то поне обосновани догадки. Ситрин, от своя страна, дори не беше пълнолетна. Щеше да мине още година, преди да получи контрол върху наследството си. Виното беше превъзходно. Разговорът — приятелски и оживен. Ситрин имаше чувството, че плува в топъл океан и чака нещо да изскочи от дълбините, да я стисне за крака и да я повлече надолу, към студеното.
А и любопитството, което собствената й персона събуждаше у всички останали, с нищо не отпускаше възела в стомаха й. Знаеше какво виждат в нея — глас и представител на Медеанската банка, пристигнал наскоро в града и разстроил плановете им. Явно никой не беше очаквал Ситрин да вземе участие в наддаването. Тя изоставаше значително след всички тях в познанията си за местната политическа обстановка, беше новачка тук, в малкия вътрешен двор с ярките птички и напечения от слънцето паваж, но пък имаше свои собствени тайни. Колкото по-дълго останеше загадка за тях, толкова по-добре щеше да се ориентира в играта. Подаде празната си чаша на един от стражите и си взе друга от подноса. Виното дърпаше юздите на страха й.