Правеше впечатление липсата на първокръвни в обширните неплодородни поля и Гедер скоро откри, че неговата групичка — той, оръженосецът му и още четирима мъже на служба при баща му — предизвиква интерес и любопитство в градчетата и селата източно от Саракал. Първокръвният принц, така го наричаха, и когато Гедер отричаше да е такъв, възникваше объркване. Опитът да приравни своя ранг към йерархичната система на Кешет беше задача лишена от смисъл и навярно неизпълнима, затова когато пътуващият двор на принц Куп рол Бехур го удостои с гостоприемството си, Гедер реши, че ще е най-лесно, ако се представи като повече или по-малко равен на златолюспия лорд ясуру.
— Не разбирам, принц Гедер. Напуснали сте своята земя и своите хора, за да търсите нещо, но не знаете какво е то, нито къде е. Нямате претенции върху него, дори не знаете дали то подлежи на претенции. На каква печалба се надявате?
— Ами, не става въпрос за печалба, нито за търговия или нещо такова — отвърна Гедер и посегна да си вземе още една от малките тъмни наденички в общото блюдо.
Когато видя прашните валма на пътуващия двор да се издигат на хоризонта като дим от горски пожар, Гедер очакваше да види голям керван или войници в поход. Очакваше палатките им да приличат на онази, в която беше спал по пътя към Ванаи и обратно и в каквато спеше сега, по време на кроткото си самоналожено изгнание. Нищо подобно. Пътуващият двор не беше лагер — не беше дори голям и луксозен лагер. Беше си истинско градче с леки дървени постройки, с храм на някакъв двулик бог, за когото Гедер не беше чувал, и площадче, където принцът да пирува. Треволяците и бурените по улиците подсказваха, че градчето е тук най-много от един ден. И че едва ли ще се задържи повече от още един, реши Гедер. Беше като град от легендите, който се появява за една нощ, а после изчезва заедно с росата. Факли пушеха и трепкаха на вятъра. Звезди тежаха в небето. Напечената земя излъчваше лятна жега.
Гедер сдъвка с наслаждение наденичката. Беше солена и ароматна и оставяше в устата почти окултното усещане за сладост и дим. Не беше ял такова нещо и дори да му кажеха, че наденичките са направени от смлени очи на гущер и птичи крака, пак би изпразнил чинията без колебание. Толкова бяха вкусни. От шестнайсетте блюда, които робите разнасяха около масата, това му беше любимото. Макар че зелените листа с червени точки в марината определено дишаха във врата на наденичките за първенството.
— Целта ми не е да натрупам печалба — каза той с пълна уста.
— Чест ли търсите тогава?
Гедер се усмихна тъжно.
— Теоретичните есета рядко носят голяма чест на своите автори. Особено сред моя народ. Не, тръгнал съм на път, защото чух за едно нещо, което е съществувало отдавна, и се надявам да науча повече за него. А после да опиша наученото и да изложа хипотезата си, така че един ден друг да го прочете и да добави нещо свое.
„Както и за да избягам от разбунения кошер на Камнипол — помисли си. — Да намеря тихо кътче далеч от Антеа, където неприятностите няма да ме застигнат.“
— А после?
Гедер сви рамене.
— Това е всичко. Какво друго би могло да има?
Принцът ясуру се намръщи, отпи от голямата си чаша, която или беше изработена във формата на череп, или беше приспособена от истински такъв, а после се ухили, посочи Гедер с дългия си нокът с цвят на обработено сребро и каза:
— Ти си свят човек.
— Не, не. Не, за бога. Изобщо не съм такъв.
— Хитрец тогава. Философ.
Гедер понечи да възрази и на тези определения, после се замисли.
— Е, може би философ — каза след кратка пауза.
— Един мъж, един кон и хоризонтът. Трябваше да се сетя. Този твой проект е от духовно естество.
Принцът вдигна тежката си ръка и излая нещо, което прозвуча като заповед. Стотината мъже и жени около дългите маси — рицари или обикновени пехотинци, Гедер още не беше решил точно какви са — се развикаха, взеха да се смеят, да се кискат, да се ръгат с лакти. Минута по-късно двама войници се появиха в края на площадчето, всеки с желязна верига в ръка. Другият край на веригите се губеше в мрака, самите вериги се влачеха хлабаво по земята, което наведе Гедер на мисълта, че предназначението им е най-вече церемониално.
Вързаната за веригите жена, която пристъпи в светлината, беше много стара, древна почти. Несъразмерно широкото чело и тъмните въртопи по кожата в различни нюанси на черното издадоха расовата й принадлежност още преди да вдигне в поздрав трипръстата си издължена ръка. Гедер беше виждал хаавиркини и преди, когато избраният крал на Холскар беше пратил посланици в двора на Антеа, ала никога не беше виждал толкова стар представител на вида им, не беше виждал друг човек, без значение на расата, от когото достойнството да се излъчва като светлина от факел.