Жената тръгна след войниците към принца. Врявата наоколо смути Гедер, защото не беше ясно дали придворните на принца охулват старицата, или приветстват появата й. Жената го претегли с поглед.
— Това е моята гадателка — обърна се принцът към Гедер, после каза на жената: — Този човек е наш гост. Дошъл е в Кешет с духовна мисия.
— Така е — съгласи се жената.
Принцът се ухили, сякаш току-що е получил скъп подарък. После сложи ръка на рамото на Гедер, жест, натоварен със странна интимност.
— Тя е твоя за тази нощ — каза и Гедер смръщи чело. Надяваше се, че не става въпрос за слугиня по възглавка, макар че беше чувал да разправят такива неща за древните порядки в Кешет. Изкашля се, търсейки начин да се измъкне от ситуацията, без да обиди никого, но гадателката само вдигна ръка. Един слуга притича с дървено столче, хаавиркината седна на него и се втренчи в лицето на Гедер.
— Здравейте — каза й той с пресеклив глас.
— Познавам те — каза старицата, обърна се и плю на земята. — Когато бях момиче, те сънувах.
— Ъ-ъ — смотолеви Гедер. — Наистина?
— Много е добра — каза принцът. — Много мъдра.
— Моят вуйчо имаше болест — каза гадателката, — ала без никакви външни прояви. Без треска, без слабост, без нищо. Нищо, което да лекуваме.
— Тогава откъде сте знаели, че е болен?
— Беше сън — каза търпеливо гадателката. — Той изяде горчиви билки, за да се излекува, а след това водата, която пиеше, беше сладка на вкус. Само че водата си беше обикновена, без нищо в нея. Сладкото беше в самия него и всъщност не беше сладко. Но не беше и горчиво. И нямаше силата да лекува нищо.
Хвана ръката му и започна да опипва кокалчетата на пръстите му, сякаш търсеше нещо. Вдигна дланта му до носа си и я подуши. Гедер настръхна и се опита да дръпне ръката си.
— Ще я видиш три пъти — каза старицата, — и всеки път ще си различен човек. И всеки път тя ще ти дава онова, което искаш. Вече си я виждал веднъж.
Гадателката вдигна вежди сякаш да го попита дали е разбрал.
„Да ти имам предсказанието“ — помисли Гедер.
— Благодаря ти — каза на глас и тя кимна, колкото на него, толкова и на себе си. Треперливата светлина на факлите създаваше илюзията, че черният рисунък по лицето й танцува със свой собствен ленив ритъм.
— Това ли е всичко? — попита принцът ясуру.
— Това е всичко, което имам за него — каза меко гадателката. Изправи се и свързаните към метален пръстен на врата й вериги издрънчаха. — С теб ще си поговорим, но по-късно.
Поклони се, обърна им гръб, тръгна обратно през ниските прашни шубраци и покрай дървените маси на кешетските воини и потъна в сенките. Войниците, които носеха веригите, я последваха, както се следва водач. На Гедер му се стори, че съзира изненада и дори шок по лицата на рицарите, но нямаше представа на какво се дължи. Явно нещо се беше случило току-що, но какво — можеше само да гадае.
Принцът се почеса по люспите около устата и по шията, както първокръвен би погладил брадата си. Ухили се и тъмните му остри зъби лъснаха като стена.
— Яжте! Пийте! — извика той и рицарите се разшумяха като преди. Гедер си взе още една наденичка. Чудеше се какво е пропуснал.
Стомахът му се бунтуваше след банкета. Гедер лежеше в палатката си, слушаше как лекият летен вятър подухва в пустинята и не можеше да заспи. Чуваше тихото похъркване на оръженосеца си, надушваше финия кешетски прах, който полепваше по всичко, а в устата си усещаше вкуса на паприкованите меса, с които се беше гощавал на банкета и които му бяха завещали неприятната тежест в стомаха. Лунният светлик се промушваше в ръбовете на палатката и посребряваше мрака. Гедер се чувстваше едновременно неспокоен и вцепенен.
„Сладкото беше в самия него и всъщност не беше сладко. Но не беше и горчиво. И нямаше силата да лекува нищо.“
От всичките брътвежи на гадателката тези думи го глождеха най-много, разбъркваха мислите му така, както силните подправки му бяха разбъркали стомаха. Започваше да му се струва, че хаавиркината е говорила за Ванаи и Камнипол, а не за вуйчо си. Кракът му отдавна беше заздравял, но сетеше ли се за Ванайската кампания, отново усещаше слаба болка там, където го беше пронизала стрелата. По същия начин разни дребни неща неочаквано му напомняха за черния възел в гърдите, който го беше изтормозил до смърт по обратния път от Ванаи до Камнипол. Не помнеше добре лицето на покойната си майка, но силуета на непознатата жена, очертан на фона на пожарите, виждаше ясно като палатката, в която се опитваше да заспи. По-ясно дори.