Ала все пак се почуди какво ли друго е видяла хаавиркината и какво е споделила с принца след като чуждоземският му гост се е оттеглил в палатката си.
Маркъс
— Бих предпочел да го дам лично на магистра бел Саркор — каза мъжът. — Не се сърдете, сър, но не вашият палец е подпечатал моите документи.
Мъжът беше нисичък, главата му стигаше едва до рамото на Маркъс, а дрехите миришеха като магазията му — на сандалово дърво, пипер, кимион и копър. Лицето му беше тясно като на лисица, усмивката му изглеждаше заучена. В сутеренното помещение на сградата, приютяваща портеоливианския клон на Медеанската банка, бяха Маркъс, Ярдем, якият картадам Ахариел и вездесъщата Хлебарка. Сигурно само мечовете им тежаха колкото миниатюрния търговец на подправки, но това явно не впечатляваше дребосъка, ако се съдеше по пренебрежението, което се излъчваше от него като топлина от огън.
— Но тъй като нея я няма — каза Маркъс, — ще трябва да се задоволите с мен.
Веждите на търговеца се вдигнаха, малките му устнички се стиснаха в тънка линия. Ярдем се изкашля и Маркъс го жегна чувство на вина. Тралгунът беше прав.
— Но ако приемете гостоприемството ни за няколко минути, сър — продължи Маркъс, — ще се опитам да я намеря.
— Така е по-добре — каза мъжът. — Дали нямате малко чай да пийна, докато чакам?
„Мога да те убия с голи ръце“ — помисли си Маркъс и това се оказа достатъчно да извика на лицето му любезна усмивка, точно каквато изискваше етикетът.
— Хлебарке? — каза Маркъс. — Ще се погрижиш ли за госта ни?
— Да, капитане — каза малкият тралгун и скочи. — Елате с мен, сър.
Маркъс излезе на улицата. Ярдем го следваше по петите като сянка. Вечерното слънце още беше високо на западния хоризонт. Лалетата в саксията отпред бяха разцъфнали в яркочервено с тънки бели нишки.
— Ти поеми Големия пазар — каза Ярдем. — Аз ще проверя в кръчмата.
Маркъс поклати глава и се изплю на паважа.
— Ако предпочиташ ти да я намериш, мога аз да отида до пазара — предложи Ярдем.
— Остани тук — каза Маркъс. — Връщам се веднага.
Тръгна по улицата. Пот се събираше между лопатките му и се стичаше надолу по гръбнака. Жълтеникаво куче го погледна от сенките на една пресечка, езикът му беше изплезен. „Щом и кучетата не лаят, значи наистина е много горещо“, помисли си Маркъс. Улиците бяха сравнително празни, но това щеше да се промени след залез-слънце. Светлината тласкаше хората към подслон по-ефективно от тъмнината. Дори гласовете на просяците и уличните продавачи звучаха вяло.
В кръчмата беше значително по-хладно. Свещите не бяха запалени, за да не добавят и своята топлинка към лятната жега, и макар навън още да беше светло, кръчмата тънеше в сумрак. Маркъс примижа да различи хората вътре. Имаше десетина клиенти от различни раси, но Ситрин не беше сред тях. Смехът й се чу откъм дъното. Маркъс тръгна натам и познатата мелодика на гласа й го отведе до пердето, което отделяше частните маси от общото помещение.
— … би действало като насърчение за най-благонадеждните кредитополучатели.
— Само докато станат ненадеждни — отвърна тихо мъжки глас. — Вашата система насърчава кредитополучателите да разширяват бизнеса си и да теглят нови кредити и ако това се проточи във времето, съществува риск голяма част от добрите кредити да станат лоши.
— Магистра? — обади се Маркъс. — Имаш ли минутка?
Ситрин дръпна пердето. Маркъс не се изненада, че компания й прави не друг, а полуясурото. Кахуар Ем. Конкуренцията. Чиния със сирене и мариновани морковчета стоеше на масата помежду им заедно с бутилка вино, почти празна. Роклята на Ситрин от везан лен й стоеше добре, косата й, прибрана назад, се стелеше в небрежен безпорядък по раменете.
— Капитане?
Той й кимна към задната врата. Яд и раздразнение пробягаха по лицето на Ситрин.
— Мога да ви оставя сами — предложи Кахуар Ем.
— Не, връщам се веднага — каза Ситрин.
Маркъс я последва навън. Задната уличка вонеше на урина и развалена храна. Ситрин скръсти ръце.
— Търговецът на подправки дойде с комисионната за седмицата — обясни той. — Държи да ти я даде лично.