— Кланът ви трябва да е голям, за да влезе в надпревара с Медеанската банка. Повечето биха се отказали.
— Аз го виждам по малко по-друг начин. За мен Медеанската банка влиза в надпревара с нас. Битката ще е интересна. Магистра Ситрин е впечатляваща жена.
— И аз винаги съм бил на същото мнение — каза Маркъс.
— Отдавна ли работите за нея?
— Срещнахме се във Ванаи — каза Маркъс. — Дойдох тук с нея.
— Значи е добър работодател?
— Нямам оплаквания.
— Хората говорят, между другото. За вас. Обикновен банков клон, пък бил той и на Медеанската банка, чиято охрана се ръководи от Маркъс Уестер? Хората виждат в това знак, че магистра Ситрин залага на по-агресивна стратегия.
— А вие какво мислите? — попита Маркъс с премерено неутрален тон.
— Какво мисля аз ли? — каза Кахуар и се облегна на стената зад пейката. Сбърчи чело, сякаш за пръв път правеше анализ на собствените си мисли. След малко вдигна пръст. — Мисля, че сте избрали тази работа, защото не проявявате интерес към командването на частна армия. Следователно магистрата също няма интерес към бойните действия.
— Интересна мисъл.
— Вие сте ценен човек, капитан Уестер. И това не е тайна за никого.
Маркъс се изсмя и попита:
— Опитвате се да ме подкупите? Това правите, нали? Чудите се дали мога да бъда купен?
— Можете ли? — попита Кахуар Ем без грам неудобство в гласа.
— На света няма толкова злато — отговори Маркъс.
— Разбирам и уважавам позицията ви. Но и вие разберете, че дългът към клана ме задължаваше да пробвам.
Маркъс допи бирата си на екс и стана.
— Нещо друго за обсъждане, сър?
Кахуар поклати глава.
— За мен наистина е чест да се запознаем, капитан Уестер. Уважавам и вас, и работодателката ви.
— Добре е да се знае — каза Маркъс, после мина през общото помещение и излезе да чака Ситрин на улицата, а горещината да върви по дяволите. След малко Ситрин се появи почти на бегом, точно като младо момиче, и Маркъс тръгна да я пресрещне. По лицето й беше избила пот и размазваше красилата по устните и около очите й.
— Погрижих се за всичко — каза Ситрин. — Добре направи, че дойде да ме повикаш. Този тип е претенциозен задник, но ще ни е много полезен.
— А твоят ухажор току-що се опита да ме подкупи — каза Маркъс.
Ситрин се закова на място. За част от мига Маркъс видя тревогата в очите й, после маската покри лицето й отново. Вече не бе нито момичето, нито разпукващата се жена, а фалшивата светска дама, която беше създал майстор Кит. Онази Ситрин, която Маркъс харесваше най-малко.
— Естествено — каза тя. — Бих се изненадала, ако не беше опитал. Капитане, може да не се върна в къщата тази нощ. Ако утре сутринта ме няма, недей да вдигаш всички по тревога. Ще ти пратя съобщение по някого.
Със същия успех можеше да го цапардоса с тухла по главата. „Той е твой враг“, „забранявам ти да спиш с този мъж“ и „моля те, не го прави“ се блъскаха с лакти в главата му кой ще изпревари. Ала Маркъс успя единствено да кимне. Ситрин, изглежда, видя нещо в очите му, защото го стисна нежно над лакътя, преди да се върне в кръчмата при Кахуар Ем.
Маркъс тръгна към къщата, но на половината път спря, обърна се и пое към пристанището. Слънцето се спускаше мързеливо към хоризонта и притискаше дясната половина на лицето му като с гореща ръка. Близо до пристанището улиците бяха претъпкани. По прозорците и клоните на дърветата висяха гирлянди от конци и вятърът ги вееше като пипалца на медуза. Улични кукловоди бяха завардили кьошета и тротоари и всеки пазеше зорко територията си дори в почивките между представленията. Корабите от остров Нарин щяха да пристигнат след две-три седмици, но подготовката за тържественото им посрещане вече беше в ход.
Пристанището миришеше на сол и рибешка карантия. Маркъс вървеше покрай моряци и докери, просяци и стражи от краличината гвардия, отправил се към площада оттатък последния док. Две кръчми и една обществена баня в началото на площада се пънеха да привлекат вниманието на минувачите с яркоцветни знамена и отегчени жени в оскъдно облекло. Пред театрален фургон в другия край на площада се беше събрала смълчана тълпа. Майстор Кит, с широка алено-златна роба и телена корона, държеше на ръце неподвижното тяло на Сандр. От хълбока на момчето се стичаше тънка струйка оцветена в червено вода.
— Как? Как допуснах това? О, Ерисон, Ерисон, сине мой! Единственият ми син! — извика майстор Кит с пресеклив глас, който въпреки тремора си се чуваше ясно и членоразделно, а после елегантно премина в мерена реч: — Кълна се, синко, чуй ме пак! В кръвта на дракона, на Бога в кокала! Дома на Алисор ще срина в прах!