— Нищо работа — каза тя, тихичко, но на глас.
Щеше да извади кутията изпод стола си, кутията с годишния отчет и дела на холдинговото дружество. Той щеше да преглежда документите и да кима. А после, след като и двете страни останеха доволни, чак тогава Ситрин щеше да му покаже споразумението с губернатора на Порте Олива и да му връчи ключовете за южната търговия. Представи си как му треперят ръцете, докато осмисля мащабите на нейната гениалност. Нечистокръвно момиче без родители, а е постигнало толкова много? „Ала всичко това ще е в сила — ще каже тя — само ако узаконите банковия ми клон.“
— Банката в Порте Олива е моя — каза тя, а после продължи с ниския дрезгав глас на ревизора: — Разбира се, магистра.
Усмихна се широко. Приятна мисъл. А и защо не всъщност? Нали именно тя беше опазила богатството на Ванаи от лапите на ванайския принц и от антийците. Именно тя беше намерила начин да го защити. След като е доказала, че може да управлява банката, защо холдинговата компания да не я задържи като управител? Тя щеше да си е заслужила и банката, и живота, който вървеше с нея. Ревизорът щеше да види това. Коме Медеан щеше да го види. Ситрин можеше да се справи.
Някакво дребно, невидимо в мрака насекомо полази по ръката й и тя го прогони. Нейният конкурент и любовник измърмори нещо и се обърна на другата страна. Ситрин се усмихна на широкия му гръб, на грубата кожа. Щеше да й е малко мъчно за него, когато го победи в надпреварата. Но само малко.
Сякаш от дълбините на някакъв предишен живот бумтящият като свлачище глас на Ярдем Хейн се обади в главата й: „Такова нещо като женско оръжие не съществува.“ Сега Ситрин знаеше, че това не е вярно.
Когато се измъкна от леглото, любовникът й не помръдна. Дрехите й не се виждаха никъде в мрака, разхвърляни по тухления под. Ситрин не искаше да го буди, затова, когато откри туниката му, реши да се задоволи с нея. Стигаше до средата на бедрата й. И това щеше да свърши работа. Изприпка до ъгъла на стаята и плъзна пръсти по пода. Ето го — бронзовия ключ на кожена верижка, с който Кахуар Ем никога не се разделяше.
Е. Почти никога.
Тухлите студенееха под босите й крака, но пък поглъщаха звука на стъпките й. Къщата се намираше близо до пристанището, стаите бяха малки и душни, подредени около малък вътрешен двор, превърнат в градина. Прислугата се състоеше от четирима пълнокръвни ясуру, а от тях само портиерът оставаше на поста си през нощта. Кахуар Ем може да беше гласът на богат и влиятелен лионейски клан, но недвижимите имоти в Порте Олива бяха скъпи, а да поддържа по-разточително домакинство от местните благородници би му направило лоша услуга. Ситрин свърна зад един ъгъл в мрака и преброи три врати отляво. Третата беше от дебели дъбови дъски с железен обков. Тя внимателно пъхна в ключалката откраднатия ключ. Завъртя го и прещракването на механизма й се стори оглушително като вик. Сърцето й подскочи, но освен него нищо не наруши тишината. Ситрин отвори вратата и се вмъкна в кабинета на Кахуар.
Кепенците бяха затворени и залостени. Ситрин ги открехна и светлината на непълната луна открои очертанията на предметите в стаята. Имаше писалище. Сейф, занитен за пода. Шкаф с решетка за писма и документи. Имаше фенер с капаци и връвчица, на която висяха кремък и огниво. Ситрин изби искра с кремъка, запали фитила, после бързо затвори и залости капаците на прозорците. Сенчестите силуети на мебелировката изведнъж оживяха под топлата светлина на фенера. Сейфът беше заключен, а ключът от кабинета не влизаше в ключалката му. На писалището имаше само миниатюрна мастилничка със зелено мастило и метална перодръжка. Ситрин отиде при шкафа с решетката и почна да вади документи, да ги преглежда бързо и методично, после да ги връща на мястото им. Много внимаваше да не размести нещо.
Сърцето й тупкаше, стомахът й се беше свил на топка, но тя прогони тези усещания. Щеше да ги пусне на свобода, но по-късно, когато й остане време. Писмо, в което губернаторът благодареше на Кахуар за подаръка. Шоколадът бил превъзходен, съпругата на губернатора много го харесала. Ситрин върна писмото на мястото му. Следваше списък с имена на хора, няколко десетки, които не й говореха нищо. Върна и този документ обратно.
Зад залостените кепенци пропя дрозд. Ситрин прокара пръсти през косата си. Все трябваше да има нещо, което да използва. Някъде в тези документи трябваше да има податка към офертата, която Кахуар щеше да предложи на губернатора. Посегна към друго писмо и неволно блъсна фенера. Конструкцията от метал и стъкло се залюля, килна се — и Ситрин я хвана. Още миг и щеше да падне. Стъклото щеше да се пръсне на парчета по пода. Да предизвика пожар. Ситрин сложи внимателно фенера в средата на писалището, после поднови проучването си. Ръцете й трепереха.