Пътеката се виеше между хълмовете, минаваше на педя от дълбоки пукнатини или под скални навеси с тонове камък отгоре. Самите скали също се промениха — станаха по-ръбати и грапави въпреки вековете ерозия, които отдавна трябваше да са ги загладили. Мислите на Гедер се завъртяха лениво около възможното наличие на връзка между релефа и драконовите пътища. Възможно ли бе дълговечността на драконовия нефрит да се е разпростряла и върху силно пресечения терен наоколо? Това ли отличаваше Синирските планини?
Формата на някои скали беше особена. На места каменните извивки бяха меки, изящни почти, другаде камъните се напасваха един към друг като кости на скелет. Минаха през полянка, терасирана в едната си част, слоговете белязани с някакви светли порьозни камъни, които не приличаха нито на камънаците в пустинята, нито на скалните образувания, характерни за района наоколо. Сякаш гигант беше умрял на полянката и ребрата му се бяха разпилели по земята.
Гедер вдигна поглед и видя черепа.
Гигантското чело беше широко една конска дължина. Очните кухини бяха толкова големи, че Гедер спокойно би могъл да се свие в едната. Муцуната беше зарита в тревата, сякаш поваленият дракон беше захапал самата земя, пет дълги като мечове зъба още се крепяха на горната челюст. Векове безмилостно слънце бяха избелили костта, но нито вятърът, нито пясъкът и дъждът я бяха износили. Гедер дръпна юздите на коня си и зяпна опулен гигантския череп. Селяните продължиха по пътеката, влачеха каручката, говореха си и си подаваха мях с вода. Гедер се смъкна на земята и отиде при черепа. Поколеба се, после протегна ръка и докосна затоплените от слънцето драконови кости. Трупът беше лежал тук хиляди години. Още отпреди човечеството да излезе на сцената.
— Принце? — извика младежът от селото. — Хайде! Хайде!
Потресен, Гедер се качи на седлото и подкара коня си след тях.
Слънцето беше изминало не повече от педя в небето, когато групичката им направи един последен обход покрай няколко пръснати канари, всяка голяма колкото платноходен кораб, и храмът се появи пред очите им — вкопан в планинската снага с врати и прозорци като тъмни дупки, втренчили поглед в пейзажа долу. Гедер потръпна, надвит за миг от усещането, че го наблюдава някакво око — око гигантско и насекомоидно. Зид, висок колкото крепостната стена на Камнипол, преграждаше пътеката. Исполински статуи, запазили смътни човешки очертания, изникваха от зида като часови, лицата им загладени до неузнаваемост, а над всички тях бе надвиснал гигантски каменен дракон с разперени криле. Големи знамена се вееха на вятъра, по едно над всяка от тринайсетте статуи. Всяко беше в различен цвят — син, зелен, жълт, оранжев, червен, кафяв и черен в различни оттенъци, — със светъл кръг в средата, разделен на осем равни части от четири диаметъра.
„Чийто знак показвал осемте посоки на света, кардиналните и междинните, в които нищо измамно не можело да се скрие.“ Знакът на Праведния слуга. Сълзи напълниха очите на Гедер, заля го облекчение. Или триумф може би. Това беше мястото. Открил го беше.
Наближиха — и колкото повече наближаваха, толкова повече се изумяваше Гедер от главозамайващите мащаби на храма. В стената беше вградена гигантска желязна врата, страховита и величествена. Над нея в скалата беше изрязан надпис, буквите му високи колкото човешки ръст. „Кхинир Кикгнам Бат.“ Гедер ги гледаше примижал, търсеше най-точния превод със замаяния си от изумление мозък.
„Прикованото не е прекършено.“
Селяните спряха каручката на цели петдесет метра от високите железни порти. Гедер видя, че един по-малък участък от портата има своя система от зъбчати колела. Зацепените зъбци изщракаха и по-малкият участък от портата се разтвори като завеса. Шестима мъже излязоха през отвора и тръгнаха към тях. На външен вид приличаха много на селяните, но лицата им бяха по-закръглени, а косите им бяха пригладени с масло. Носеха черни раса, стегнати с верижки на кръста, и сандали с връзки през глезените. Мъжете от селото коленичиха. Гедер се поклони, но не слезе от коня. Животното се размърда неспокойно под него.
Свещениците се спогледаха, после се обърнаха към младежа, който беше довел групата дотук.
— Кой е този? — попита най-старият от свещениците.
— Странник — отвърна младият мъж. — Дойде да пита за Синир. Доведохме го при вас, както ни заръча клеронът.