Гедер подкара коня си напред. Мащабите на мястото бяха изнервили животното, но той държеше юздите здраво. Най-възрастният свещеник пристъпи към него и попита:
— Кой си ти?
— Гедер Палиако, син на виконт Палиако от Сламенкърш.
— Не съм чувал за това място.
— Поданик към на крал Симеон от Антеа — каза Гедер. После добави, подтикнат от мълчанието на монаха: — Антеа е голямо и силно кралство. Империя всъщност. Средище на първокръвната култура и власт.
— Защо си дошъл?
— Ами — каза Гедер, — това е дълга история. Бях във Ванаи. Ванаи е един от Свободните градове, или беше, по-скоро. Вече го няма. Но там открих някои книги и в тях се говореше за този… Ъ-ъ… В книгите го наричат Праведния слуга или Синир Кушку, смята се, че е бил създаден от дракона Морад малко преди падането на Драконовата империя, и аз реших, че ако сравня приписваните му локации според времето на описанията и ги приравня към съвременните географски карти, бих могъл да… да го намеря.
Свещеникът смръщи вежди.
— Вие чували ли сте за Праведния слуга? — попита Гедер. — Случайно да сте чували нещо?
Зачуди се какво ли ще прави, ако мъжът отговори отрицателно. Не би му дало сърце да тръгне по обратния път. След като бе видял това…
— Ние сме слугите на Слугата — каза мъжът. Гласът му бе пълен с гордост и увереност.
— Това е чудесно. Точно на това се надявах! Ще ми позволите ли да… — Гедер се задави в собствените си думи, наложи се да спре, да се изкашля и да се съсредоточи. — Надявах се, ако пазите архиви… Или просто да поговоря с вас. Да науча още.
— Чакай тук — каза свещеникът.
Гедер кимна, но мъжът вече му обръщаше гръб. Другите свещеници изтегляха каручката през отвора в желязната врата, след като бяха предали на селяните друга подобна каручка, но празна. Монасите се скриха в храма, а селяните помахаха с усмивка на Гедер и поеха назад по пътечката. Гедер стоеше като истукан, разкъсван между желанието да види храма отвътре и страха да остане сам в планината, неспособен да намери обратния път. Системата от зъбчати колела се задвижи и затвори малката врата. Празната каручка изчезна зад гигантските канари.
Гедер седеше на коня си и не смееше да погледне към слугите си, петимата, които беше довел в този пущинак накрай света. Ястреб нададе писък в далечината.
— Да направим ли бивак, милорд? — попита оръженосецът му.
Нощта дойде. Гедер седеше в палатката, платнените й стени мърмореха тихо под повеите на лекия вятър. Приведен над походното писалище под мъждивата светлинка на недогоряла свещ, Гедер разлистваше книгите, които беше чел и препрочитал десетина пъти. Очите му попиваха думите, но не и значението им.
Разочарование, объркване и гняв набъбваха бавно в червата му, заедно с все по-силната увереност, че онези няма да се покажат. Оставили го бяха да седи на прага им като просяк, докато не му писне да чака и не тръгне с подвита опашка по обратния път. Обратно към Камнипол, към Антеа, към всички неща, от които беше избягал.
Беше стигнал края на пътуването си. Безсмислено би било да продължава нататък. Прекосил беше две държави, катерил беше планини, влачил се бе под яркото слънце на пустинята и точно накрая беше ударил на камък. Обърна страницата. Нямаше представа какво е прочел дотук, но и не му пукаше. Представи си как се връща у дома и разказва историята на приключенията си. За чудатата гадателка на принца ясуру, за драконовите кости, за тайнствения скрит храм. „И после? — щяха да попитат. — Какво стана после, лорд Палиако?“
И той щеше да излъже. Щеше да разкаже за жреците отшелници и за техния жалък глупав култ. Щеше да напише есета, пълни с всякакви мислими и немислими перверзии, и щеше да ги припише на монасите в храма. Без него, Гедер Палиако, светът никога не би научил за това място. И щом те смятаха за редно да го отпратят по този унизителен начин, той пък щеше да ги увековечи така, както сам сметне за добре.
Само че свещениците нито щяха да разберат как ги е изтипосал, нито да се трогнат, така че къде беше удовлетворението? Дойдеше ли утрото, слугите щяха да вдигнат бивака и да приберат палатката и той щеше да поеме по пътя назад. С малко късмет може би щеше да открие в Кешет търговец, който да му продаде свестни провизии срещу менителница. Или пък можеше да спре в селото до езерото и да каже на местните идиоти, че свещениците са наредили да му дадат козите си. Може би си струваше да опита последното.