— Добре де, защо не му отпуснеш малко? — каза Кам. — Той е принцът все пак. Не е като да не знаеш къде да го намериш.
Магистър Иманиел вдигна поглед от чинията си. Изражението му бе любезно и неразгадаемо. Светлината на свещите се отразяваше в очите му. Беше дребен мъж с обрулена кожа и рехава коса, който при желание можеше да бъде безобиден като котенце или страшен като демон. Ситрин го познаваше от години, но още не можеше да прецени кое от двете е маска и кое — истинската му същност. В момента гласът му беше мек като очите.
— Ситрин? — каза той. — Защо няма да заема пари на принца?
— Защото ако реши, че не иска да ги върне, не можеш да го накараш.
Магистър Иманиел погледна Кам и вдигна рамене.
— Видя ли? Момичето знае. Банката има политика да не заема пари на хора, които смятат, че е под достойнството им да си връщат дълговете. А и кой казва, че имаме излишни пари за даване?
Кам поклати глава с престорено отчаяние и се пресегна да вземе солницата. Магистър Иманиел лапна хапка от агнешкото в чинията си и попита:
— А и защо не поиска заем от своите барони и дукове?
— Не може — каза Ситрин.
— Защо?
— О, я остави детето на мира — спря го Кам. — Не може ли поне веднъж да си поговорим, без да превръщаш разговора в изпит?
— Защото златото им е при нас — каза Ситрин. — Всичкото им злато е в банката.
— Сериозно? — каза магистър Иманиел и очите му се разшириха уж в потрес. — Така ли?
— Идват от месеци. Издали сме менителници на половината високопоставени семейства във Ванаи. Започнаха със злато, после бижута, коприна, тютюн… всякакви неща с търговска стойност.
— Сигурна ли си в това?
Ситрин завъртя очи.
— Всички са сигурни. Само за това говорят. Как богаташите отплуват като плъхове от горяща баржа, а банките им съдират по две кожи от гърба. Когато представят менителниците си в Карс, Киаря или Столборн, няма да получат и половината от стойността им.
— Пазарът се диктува от купувача, вярно е — каза доволно магистър Иманиел. — Но може да възникне проблем с наличността.
След вечеря Ситрин се качи в стаята си и отвори прозореца да позяпа вдигащата се над каналите мъгла. Въздухът миришеше на есенното ленено масло, с което мажеха дървените сгради и мостове като защита срещу предстоящите дъждове и снегове. Усещаше се и богатият зелен аромат на водораслите, които растяха в канала. Понякога Ситрин си представяше големите къщи като кораби, които се носят по гигантска река, а каналите — като единна неизбродна мрежа, чиито дълбини са недостъпни за нейния взор.
В края на улицата една от железните порти се беше отворила и скърцаше под поривите на вятъра. Ситрин потръпна зиморничаво, затвори прозоречните капаци, съблече се за лягане и духна свещта.
Събудиха я крясъци. А после на вратата се потропа тежко — като с тояга с оловен накрайник.
Ситрин отвори капаците и се наведе през прозореца. Мъглата се беше вдигнала и улицата се виждаше ясно. Десетина мъже с ливреите на принца, половината с вонливи факли в ръце, се тълпяха пред вратата. Гласовете им бяха високи, развеселени и коравосърдечни. Един от войниците погледна нагоре, видя я и се ухили. Ситрин не знаеше какво става, затова се усмихна смутено и се дръпна назад. Кръвта й изстина още преди да е чула гласовете — тревожния тон на магистър Иманиел, смеха на капитана, а после и сърцераздирателния вик на Кам.
Хукна надолу по стълбището. Слабият светлик на далечен фенер къпеше коридорите в по-светла отсянка на черното. Дълбоко в себе си Ситрин разбираше, че да тича към входната врата е лудост, че би трябвало да тича в обратната посока. Но беше чула гласа на Кам и трябваше да разбере какво става.
Когато стигна до вратата, стражарите си бяха тръгнали. Магистър Иманиел стоеше като истукан с фенер от метал и стъкло в ръка. Лицето му беше безизразно. Кам бе коленичила до него, притиснала юмрук към устата си. А Безел — съвършеният Безел, Безел красавецът — лежеше на каменния под, окървавен, но некървящ. Ситрин усети как вик се надига в гърлото й и спира там като в капан.
— Доведи хитрец — каза магистър Иманиел.
— Късно е — каза Кам със задавен от сълзи глас.
— Не съм те питал. Доведи хитрец. Ситрин, ела. Помогни ми да го внесем.
Надежда нямаше, но въпреки това направиха каквото им беше казано. Кам наметна вълнен плащ и излезе на бегом. Ситрин хвана Безел за краката, магистър Иманиел го хвана за раменете. Внесоха младежа в трапезарията и го положиха на голямата дървена маса. По лицето и ръцете на Безел имаше порезни рани. Дълбок срез започваше от едната му китка и свършваше малко под лакътя, ръкавът бе съдран от острието. Безел не дишаше. Не кървеше. Изглеждаше спокоен, все едно спи.