Хитрецът дойде, втри някакви прахчета в празните очи на Безел, притисна длани към неподвижните му гърди, призова духовете и ангелите. Безел си пое дъх дълбоко и накъсано, но магията се оказа недостатъчна. Магистър Иманиел плати на хитреца три тежки сребърни монети и го отпрати. Кам запали огън в камината и пламъците заиграха по лицето на Безел: създаваха лъжлива илюзия за живот там, където живот нямаше.
Магистър Иманиел стоеше до масата и гледаше пода. Ситрин пристъпи и хвана ръката на Безел — студена, вкочанена почти. Стонове напираха в гърдите й, но сълзи нямаше. Страх и болка вилнееха в нея, но не намираха изход. Не можеше да повярва, не можеше да повярва. Вдигна очи и видя, че магистър Иманиел я гледа.
— Трябваше да отстъпим — обади се Кам. — Да дадем на принца каквото иска. Това са само пари.
— Донеси ми негови дрехи — каза магистър Иманиел. — Чиста риза. И онзи червения жакет, който той не харесваше.
Очите му вече не гледаха в една точка, а се стрелкаха все едно четат думи, написани във въздуха. Кам и Ситрин се спогледаха. Първата налудничава мисъл на Ситрин бе, че магистърът иска да изкъпе и облече тялото за погребение.
— Кам? — каза магистър Иманиел. — Не ме ли чу?
Старата жена до камината се надигна и забърза във вътрешността на къщата. Магистър Иманиел се обърна към Ситрин. Лицето му беше почервеняло, но дали от гняв, срам или нещо по-дълбоко, Ситрин не смееше да гадае.
— Можеш ли да караш каруца? — попита я той. — С малък впряг? От две мулета.
— Не знам — каза Ситрин. — Може би.
— Събличай се — каза той.
Ситрин примигна.
— Нощницата — продължи магистърът. — Съблечи я. Трябва да видя с какъв материал ще работим.
Смутена, Ситрин посегна към връзките на раменете си, развърза ги и остави нощницата да се свлече на пода. Настръхна от студения въздух. Магистър Иманиел я обиколи бавно, като издаваше тихи гърлени звуци. Оглеждаше я преценяващо, макар че какво точно преценяваше, беше загадка. Трупът на Безел не помръдваше. Ситрин се засрами. Осъзна, че за пръв път стои гола пред погледа на мъж.
Кам се върна, очите й се ококориха, а ченето й провисна. А после, след няма и миг, лицето й се втвърди като камък.
— Не — каза тя.
— Дай ми ризата — нареди магистър Иманиел.
Кам не реагира. Магистърът отиде при нея и взе от ръцете й дрехите на Безел. Тя не понечи да го спре. Без да каже и дума, магистър Иманиел нахлузи ризата през главата на Ситрин. Материята беше мека и топла, ухаеше на Безел. И беше достатъчно дълга, за да възстанови поне отчасти благоприличието. Магистър Иманиел се дръпна назад, огледа я изпитателно и бръчките в ъгълчетата на очите му се позагладиха. Подхвърли жакета на Ситрин и й даде знак да го облече.
— Ще трябва да играе иглата тук-там — каза той, — но иначе става.
— Не го правете, сър — обади се Кам. — Тя е момиче.
Магистър Иманиел не й обърна внимание. Вместо това се приближи отново и прибра косата на Ситрин назад. Потърка пръсти, сякаш се опитваше да си спомни нещо, после се наведе към камината и прокара палец по нагара от сажди. Натърка брадичката и страните на Ситрин с чернилката, която миришеше на стар дим.
— Ще ни трябва нещо по-добро, но… — каза очевидно на себе си. — Така… как ти беше името?
— Ситрин — каза тя.
Магистър Иманиел се изсмя хрипливо.
— Това не е име за каруцарче като теб. Таг. Ти си Таг. Кажи го.
— Аз съм Таг — каза тя.
Магистър Иманиел изкриви презрително лице.
— Говориш като момиче, Таг.
— Аз съм Таг — повтори Ситрин, този път с по-дебел глас.
— Става — каза той. — Горе-долу. Но ще трябва да поработим още.
— Не го правете — обади се Кам.
Магистър Иманиел се усмихна. Усмивката не стигна до очите му.
— Принцът премина границата — каза той. — Политиката на банката е категорична. Той няма да получи нищо.
— Вие сте политиката на банката — възрази Кам.
— И съм категоричен. Таг, момче? След седмица ще отидеш при майстор Уил в Стария град. Той ще те наеме за каруцар в керван, който потегля към Северобреж. Товарът е от небагрени вълнени платове, които Уил се надява да спаси от войната.