Ситрин нито кимна, нито поклати глава. Виеше й се свят, имаше чувството, че е част от нечий ужасен кошмар.
— Като стигнете в Карс — продължи магистър Иманиел, — ще закараш каруцата при холдинговата компания. Ще ти дам карта и указания. И писмо, в което се обяснява всичко.
— Ама това са седмици път! — развика се Кам. — Или месеци, ако е паднал сняг в прохода.
Магистър Иманиел се обърна към нея. В очите му пламтеше гняв. Гласът му беше тих и студен.
— И какво искаш да направя? Да я задържа тук? Наистина ли вярваш, че ще е на по-сигурно място в нашата къща, отколкото като каруцарче в търговски керван? А и няма просто така да приема загубата, няма!
— Не разбирам — каза Ситрин. Чу гласа си някак отдалече, сякаш крещеше да надвика прибоя.
— Хората на принца ни наблюдават — обясни магистър Иманиел. — Вероятно наблюдават всички служители на банката. Както и повереницата на банката, Ситрин полусинайката. Каруцарчето Таг, от друга страна…
— Каруцарче? — каза Ситрин, повече като ехо на неговите думи, отколкото като плод на собствени размисли.
— Каруцата е фалшива — каза Кам, гласът й бе натежал от отчаяние. — Безел трябваше да я откара. Да пренесе тайно толкова пари, колкото успеем да измъкнем от града.
— Златото? — попита Ситрин. — Искаш аз да откарам златото до Карс?
— Част от него, да. — Магистър Иманиел кимна. — Но златото е тежко. Затова е по-добре да изпратим скъпоценни камъни и бижута. Те са с по-висока стойност. Подправки. Тютюн на листа. Коприна. Неща, с които да напълним каруцата, без да строшим осите й. И счетоводните книги също. Истинските. Колкото до монетите и златните слитъци… е, все ще измисля нещо и за тях.
Усмихна се като изрисувана маска. Трупът на Безел сякаш помръдна рамене на треперливата светлина. Студено течение ужили голите бедра на Ситрин, а възелът в стомаха й се стегна толкова, че в устата й загорча на повръщано.
— Можеш да се справиш, мила моя — каза магистър Иманиел. — Вярвам в теб.
— Благодаря — промълви тя и преглътна.
Ситрин вървеше по ванайските улици със стегнат на топка стомах. Фалшивият й мустак беше от онези тънки рехави нещица, които съзряващите момчета си отглеждат с гордост. Дрехите й бяха сбиротък от ризи и жакети на Безел, преправени в уединението на банката, и каквито там евтини закърпени дрипи успяха да намерят с Кам. Не бяха посмели да й купят нищо ново. Косата й бяха боядисали с чай — резултатът беше безцветно мишо кафяво — и я бяха сресали напред, за да й скрива максимално лицето. Ситрин вървеше с широки крачки, както й беше показал магистър Иманиел, а в гащите си усещаше овързаната топка плат, напъхана там да й напомня, че би трябвало да има пишка.
Чувстваше се като последната глупачка, че и по-лошо. Чувстваше се като актьор с клоунска маска и огромни обувки. Чувстваше се като най-непохватния измамник в града, в целия свят. А всеки път, когато затвореше очи, трупът на Безел я чакаше. Викнеше ли някой на улицата, сърцето й подскачаше. Убедена бе, че всеки момент ще я застигне нож, стрела, тояга с оловен край. Ала улиците на Ванаи не й обръщаха внимание.
Ванаи беше зает с подготовката за война, навсякъде. Търговци заковаваха с дъски витрините си. Фургони и каруци задръстваха улиците — семейства, смятали да останат в града, сега бяха променили решението си и бързаха да се изнесат към провинцията, а други, които вече бяха заминали, се връщаха, решили, че тук ще е по-безопасно, отколкото на село. Викачи на служба при принца уведомяваха на висок глас гражданите за подкреплението, което новият съюзник на Ванаи е пратил насам, а престарелите тимзини, които по навик клечаха край кея, се смееха и казваха, че ще е по-добре да ги завладеят антийците, отколкото да ближат задника на Макиа. Хората се пръскаха пред плъзналите групи по мобилизацията като кокошки пред глутница вълци. А в Стария град високите тъмни богато резбовани врати на майстор Уил бяха отворени широко. Улицата беше пълна с каруци и фургони, с мулета, коне и волове. Керванът се събираше на площадчето. Ситрин си проби път през навалицата към майстор Уил.
— Сър — каза тя с тих глас. Майстор Уил не й отговори, затова тя го подръпна несмело за ръкава.
— Какво? — Старецът я погледна.
— Казвам се Таг, сър. Магистър Иманиел ме праща да карам неговата каруца.
Очите на майстор Уил за миг се разшириха и той хвърли поглед наоколо да провери дали някой не ги слуша. Ситрин се ощипа мислено. Не каруцата на магистър Иманиел. Банката нямаше каруца в кервана. Тя щеше да кара каруца с вълнени платове. Първата й грешка. Майстор Уил се изкашля и я хвана за рамото.