Камшикът изплющя и каретата се юрна напред, обърнала гръб на четвъртитите кули и яките порти на Кралски шпил. Досън се облегна. Друсането на каретата пращаше болезнени шипове по протежение на гръбнака му. Първо пътуването от Остерлингов хребет, после и часовете чакане, докато негово величество го вмести в програмата си. Нищо особено на пръв поглед, но ето че беше уморен и го мъчеха болежки.
Когато беше млад, изминаваше разстоянието от Остерлингов хребет до столицата на кон, спираше само колкото да смени конете, пристигаше броени минути преди да започне балът на кралицата и танцуваше до сутринта. Най-вече с Клара. Звучеше му като история от житието на друг човек, само дето още помнеше роклята на любимата си и аромата на парфюма й. Прогони спомена преди въображаемият образ на младата Клара да го е възбудил. Искаше да влезе с изправен гръб в клуба, а макар да беше вече стар, още не беше мъртъв.
„Братството на Великата мечка“ възправи фасадата си от черен камък и позлатени метални орнаменти, цветовете на Неумиращия град. Карети и файтони задръстваха улицата, файтонджиите викаха и плющяха с камшици в опит да се доберат до място, което ще съкрати до минимум разстоянието, което господарите им трябва да изминат пеша. Въздухът вонеше на пресни конски фъшкии, стъпкани и размазани по паважа от стотици копита. Досън се замисли дали да не слезе тук и да измине оставащото разстояние пешком, но това би било под достойнството му, затова се задоволи да наругае водача на впряга си, че се бави и не си разбира от работата. Когато най-сетне стигнаха до клуба и портиерът притича със стъпенката, Досън се чувстваше значително по-добре.
Клубът го посрещна с обичайната си атмосфера от тютюнев дим, горещина и музика, на която никой не обръщаше внимание, защото хората идваха тук да разговарят. Досън даде куртката си на едно слугинче, което я взе, поклони се и изтича нанякъде. Когато влезе в голямата зала, неколцина мъже се обърнаха да аплодират завръщането му с различна степен на задоволство и сарказъм. Врагове и почитатели. Досън се сгъна в поклон, който можеше да се чете и като признателност, и като насмешка — според случая, — после си взе чаша подсилено вино и тръгна към по-малките зали вляво.
В средата на една от залите имаше голяма кръгла маса. Десетина мъже бяха насядали около нея и говореха един през друг. А сред тарапаната от тела и остроумие се мъдреха дългата коса на Исандриан и грубоватото лице на сър Клин. Исандриан го видя и се изправи. Поклонът му приличаше повече на кимване. Може да беше заради светлината, но на Досън му се стори, че Исандриан изглежда някак по-слаб, при това не само физически. Сякаш изгнанието действително го беше смирило. Разговорите около масата взеха да затихват, сякаш сътрапезниците бяха усетили, че нещо се случва, дори онези от тях, които бяха твърде подпийнали или тъпи, за да разберат какво. Досън извади кинжала си в дуелистки поздрав и Исандриан се усмихна почти одобрително.
В дъното на залата имаше стаи за частни срещи, най-малката от които беше с размерите на карета. Тапицираните с тъмна кожа скамейки поглъщаха малкото светлина от свещите. Даскелин си беше избрал един ъгъл, откъдето да вижда кой влиза в залата и кой излиза. Седеше с гръб към стената, мечът му почиваше в ножницата си, но достатъчно близо, за да го грабне при нужда.
— Е — каза Досън и седна на скамейката срещу него. — Виждам, че докато мен ме нямаше в Камнипол, ти си пропилял с лека ръка всичките ни ресурси.
— И на мен ми е приятно да те видя — отвърна Канл Даскелин.
— Как паднахме толкова ниско? Преди няколко месеца защитихме успешно столицата от чуждестранни мечове, а сега яздим след Фелдин Маас. Имаш ли отговор на това?
— Дългия отговор ли искаш, или краткия?
— Дългият по-малко ли ще ме ядоса?
Даскелин се наведе напред.
— Маас има финансова подкрепа, а ние нямаме. Всичко бях уредил. Или така поне си мислех. А после нещо в сметководните книги се промени и Кларк отпраши за Биранкор.
— Така ти се пада, като работиш с банкери.
— Няма да се повтори — мрачно отвърна Даскелин.
Досън знаеше, че по-многословно извинение от това няма да получи, затова реши да не дълбае повече. Вместо това си допи чашата, наведе се към вратата и потропа с пръсти по нея. След миг едно от слугинчетата дотича да му я напълни.
— Как точно стоят нещата в момента? — попита той, след като момичето си тръгна.
Даскелин поклати глава и изсъска през зъби:
— Ако се стигне до бойни действия, ще удържим своето. Все още има достатъчно земевладелци, които мразят Астерилхолд и ще се стекат под знамената ни.