— Той няма да ни повярва — каза Досън. — Маас ще ме обвини във фалшифициране и Симеон ще повярва на него. Ще реши, че това е поредният ми опит да окалям Фелдин. Но току-виж се оказало достатъчно да промени решението му за настойника на Астер.
— Поредният завой в кралското мнение? — каза Бариат. — От това ли имаме нужда наистина? Какво искаме от краля — да го тласнем към решителни действия или да го спъваме на всяка крачка?
— А не може ли да използваме някой друг? — каза Джори. — Някой, който не е обвързан нито с нас, нито с Маас.
— Какво ще кажете за момчето на Палиако? — попита Клара. — Знам, че изглежда малко заплеснат, но пък с Джори се разбират добре, а и нищо не го свързва с твоя вътрешен кръг, скъпи.
Досън лапна поредната хапка свинско. Дъвчеше бавно, даваше си време за размисъл. В интерес на истината месото не беше лошо. Солено и сладко, с малко огън от черен пипер за фон. Доста вкусно всъщност. Усети усмивка да разтяга устните му и си даде сметка, че от доста време не се е усмихвал.
— Не знам, да ти кажа — поклати глава Джори, но Досън махна с ръка да го прекъсне и каза:
— Палиако ни беше полезен във Ванаи. После помогна да потушим наемническия бунт. Досега се показа като удобен инструмент. Не виждам защо да не ни послужи и сега.
Гедер
Знамето беше значително по-голямо от масата и яркочервената тъкан се надипли на пода. Тъмната осемлъчна емблема в светлия център се беше нагънала и Гедер се протегна да я заглади. Лерер се почеса по брадичката, приближи се към масата, после отстъпи назад, после пак се приближи и спря до рамото на сина си.
— Сред моите хора това е знамето на вашата раса — каза Басрахип. — Цветът символизира кръвта, от която са произлезли всички човешки раси.
— А този символ в средата? Розата, която прилича на компас? — попита Лерер.
— Това е символът на богинята — каза Басрахип.
Лерер изсумтя. Спря пред масата и плъзна внимателно пръсти по знамето. Гедер усети как собствените му пръсти се свиват от желание да последва примера му. Басрахип му беше казал, че свещениците събирали паешка коприна и я боядисвали. Знамето на масата било резултат от труда на много хора в продължение на десетки години, а да прокараш ръка по него беше като да докоснеш вятъра.
— И ти искаш да закачиш това над… хм… Сламенкърш?
— Не — каза Гедер. — Мислех да го развеем над храма в Камнипол.
— О. Да — каза Лерер. — Храмът.
Обратният път от скрития храм в Синирските планини беше хиляда пъти по-приятен от пътя натам. В края на всеки ден Басрахип и Гедер сядаха край огъня и свещеникът слушаше запленен историите му, смееше се на комичните и кимаше замислено на трагичните. Дори слугите, които не криеха нервността си от присъствието на висшия свещеник, се успокоиха още преди малкият им керван да стигне до границата на Кешет със Саракал. За изненада на Гедер, оказа се, че Басрахип познава маршрута им. Свещеникът обясни, че макар човешкият свят да се бил изцелявал, пропадал и започвал отново безброй пъти, откакто храмът на паешката богиня се бил оттеглил от светската врява, драконовите пътища не се били променили. Той и събратята му не знаели къде минават границите, защото те се менели често, и дори речните корита търпели промяна. Пътищата обаче били вечни.
Когато спряха в Инентай да дадат почивка на конете и да купят провизии, Басрахип тръгна по улиците като дете, вървеше и зяпаше в изумление всяка следваща сграда. Именно тогава на Гедер му хрумна, че в някои отношения двамата със свещеника не са чак толкова различни. Басрахип беше живял с истории за света, без да го е виждал с очите си. Животът на Гедер беше протекъл по подобен начин, само дето неговият личен храм беше съграден от книги и оформен от представата му за дълг и отговорност. И въпреки това, в сравнение със свещеника, Гедер беше светски човек. Виждал беше картадами и тимзини, синаи и тралгуни. Басрахип познаваше само първокръвни, при това от собствения си вид, към който се числяха и хората от съседните на храма селца. При вида на първокръвен с тъмна кожа или с руса коса Басрахип се дивеше все едно е открил нова раса.
Като го гледаше как се движи най-напред предпазливо, а сетне с все по-голяма увереност по улиците и пътищата, Гедер придоби бегла представа какво е имал предвид баща му, когато говореше за радостта да видиш как детето ти открива света. Самият той преоткриваше неща, които доскоро му бяха убягвали като естествена част от градския пейзаж, а сега задържаха погледа му заради вълнението, което предизвикваха у новия му приятел и съюзник. Когато най-сетне пристигнаха в Камнипол в края на лятото, Гедер съжаляваше, че пътуването им е свършило.