— Имаше един мъж. Той щеше да е част от селския съвет.
„Да.“
— Да. Знам кого имате предвид. Бихте ли го назовали по име?
— Уктер Анинлес.
„Не.“
— Не е вярно. Бихте ли го назовали по име?
— Елис Новипорт.
„Не.“
— Мога да ви помогна, баронесо. Вероятно съм единственият човек в Камнипол, който наистина може да ви помогне. Кажете ми името му.
— Торсен. Торсен Естилмонт.
„Да.“
— Ето — каза Гедер. — Не беше толкова трудно, нали? Сега разбирате ли вече, че със съпруга си нямате никакви тайни от мен?
Жената кимна. Брадичката й започна да трепери, страните й поруменяха и след миг Фелиа се разрева като бебе. Майката на Джори се спусна към нея и я прегърна. Гедер седеше и ги гледаше. Сърцето му биеше бързо, но иначе беше спокоен и отпуснат. Когато бе скрил от Алан Клин тайното съкровище на Ванаи, беше изпитал възторг. Възторгът на злорадството. Когато бе взел решение да опожари Ванаи, се беше изпълнил със справедлив гняв. Може би със задоволство също. Но не мислеше, че когато и да било в живота си се е чувствал емоционално заситен. Досега.
Стана и отиде при Джори. Младежът го гледаше опулено. Гледаше го като човек, който е толкова силно впечатлен, че не вярва на очите и ушите си. Гедер разпери ръце. „Видя ли?“
— Как го направи? — прошепна младият Калиам. — Откъде знаеше? — В гласа му се долавяше страхопочитание.
Басрахип седеше на няма и три крачки от тях. Голямата му глава беше все така сведена. Дебелите му пръсти — преплетени. Хлиповете на Фелиа Маас бяха като морска буря, а тешащият, почти приспивен шепот на лейди Калиам още не се бе увенчал дори с минимален успех. Гедер отиде при Басрахип и се наведе толкова близо, че устните му забърсаха ухото на гиганта.
— Ще ти построя всички храмове, които поискаш, приятелю. Кълна се.
Басрахип се усмихна.
Клара
От една страна, явно бяха подценили непростимо Гедер Палиако. Но от друга, той, изглежда, беше на тяхна страна. Засега поне.
Въпреки това сърцето я болеше за Фелиа.
Спалнята беше затъмнена, тежки завеси спираха дневната светлина. Фелиа лежеше по гръб, солените следи на сълзите бяха нашарили лицето й. Клара седеше до нея и я галеше по ръцете и раменете, както го правеха лекарите, когато някой е получил удар в главата или лоша новина. Когато Фелиа най-после заговори, от истерията й нямаше и помен. Вече нямаше място за преструвки, че всичко все някак ще се нареди, и по гласа на братовчедка си Клара отгатна, че раздялата с тази фалшива надежда й е донесла облекчение.
— Той наистина ли може да опази Фелдин? — попита Фелиа.
— Ако само иска да разбере кой в двора на Астерилхолд е бил замесен… тоест Палиако вече знае толкова много, значи разбира, че Астер никога не е бил в опасност. В истинска опасност.
— Това е един начин да погледнеш на нещата.
Близо час Гедер Палиако беше обработвал внимателно Фелиа, докато не измъкна от нея всичко, което бедната жена знаеше. Съучастието на Фелдин в бунта на наемниците, връзките му с Астерилхолд и с групата, която се бореше да се възроди традицията на селските съвети. Всяко от тези неща беше равносилно на държавна измяна. Взети заедно, означаваха само едно — смъртна присъда без надежда за милост. Ала не това искаше да чуе Фелиа в момента.
— Не знам как нещата излязоха от контрол — прошепна Фелиа в сумрака. Въздъхна. Тих, изтерзан звук. — Кажи му, че ще го направя. Ще го заведа в частния кабинет на Фелдин. Имам ключ, но там винаги има слуга на пост. И искам да се закълне, че ще го накажат само с изгнание.
— Добре.
Фелиа стисна Клара за ръката, сякаш е застанала край пропаст и само това я крепи на ръба.
— Няма да ме оставиш сама, нали? Ще дойдеш с мен?
Това беше последното, което Клара би искала да направи. Очите на Фелиа блестяха насълзени в сумрака на стаята.
— Разбира се, скъпа — каза Клара. — Естествено, че ще дойда.
Когато слезе в пушалнята, завари мъжете да я чакат с такава тревога и нетърпение, все едно е акушерка, помагала при раждане. Досън спря да крачи нервно. Гедер и Джори вдигнаха поглед от играта на карти, с която убиваха времето. Единствен мълчаливият свещеник изглеждаше спокоен, но пък неестествената ведрост сигурно беше част от работата му. Дори Винсен Коу беше тук, неподвижен в сенките както винаги. В стаята беше задимено и горещо, сякаш всяка глътка въздух вече е била вдишана и издишана поне по веднъж.