— Кой е? — обади се мъжки глас, преди да са стигнали и до средата на тесния коридор.
Мъж в кожени ловджийски дрехи излезе от сенките на една ниша. Охраната, за която Фелиа беше споменала.
— Съпругът ми е искал да ме види — каза Фелиа. — Разбрах, че е в кабинета си.
— Не е — каза пазачът. — Тези кои са?
— Хората, които съпругът ми искаше да доведа — отвърна остро Фелиа. Клара чуваше страха в гласа й, отчаянието. Смелостта й беше достойна за възхищение.
— Той е тук — каза свещеникът. Гласът му прозвуча странно и неприятно, пулсиращо някак. — Грешиш. Той е в стаята зад теб.
— Няма никой там бе, казвам ти.
— Чуй. Чуй. Грешиш — повтори свещеникът. — Той е в стаята зад теб. Почукай на вратата и той ще ти отговори.
Ако се съдеше по изражението на пазача, цяло чудо бе, че всички натрапници освен господарката на къщата не са повалени на земята, а охраната — вдигната по тревога. Вместо това пазачът се обърна да почука на дъбовата врата. В същия миг Винсен Коу го наближи в гръб, преметна ръка през врата му и го вдигна във въздуха. Мъжът се давеше и риташе, дращеше ръката на Винсен. Клара затвори очи, но звуците бяха по-лоши и от гледката. Сякаш след цяла вечност пазачът най-после се отпусна в хватката на ловджията. Винсен го положи на пода и се изправи с меча му в ръка. Фелиа извади ключ от ръкава си, пъхна го в ключалката и след миг всички се озоваха в кабинета на Фелдин Маас.
Винсен донесе от коридора свещ и запали лампите. Библиотечка от тъмно дърво, малко писалище с вградена пиринчена мастилница и бялото пухче на перодръжка. Стаята се оказа по-голяма, отколкото Клара беше очаквала. Нямаше прозорци, а решетката от по-тъмни и по-светли линии на едната стена подсказваше, че в не толкова далечното минало помещението е било използвано за складиране на бутилки. Фелиа тръгна като сомнамбул към библиотечката. Рафтовете бяха пълни със свитъци и тефтери, но Фелиа не посегна към някой от тях, а към семпла дървена кутия, чийто капак на кожени панти се затваряше с обикновена кукичка. Взе я и я подаде на Гедер Палиако.
— Кодирани са — каза тя. — Не знам шифъра.
Гедер взе кутията, ухилен като дете, получило неочакван подарък. Веднага щом му даде кутията, Фелиа някак се смали, сякаш костите й внезапно бяха омекнали.
— Благодаря ти, скъпа — каза Клара. — Това беше единственият начин. Знаеш, че беше единственият начин.
Фелиа сви рамене. Приличаше на сритано пале.
— Не знам как се стигна дотук — каза тя. — Наистина не знам. Ако само бях успяла да…
Ревът беше нечовешки. Ярост, горски пожар и жажда за кръв, омесени и дестилирани в звук. Клара изпищя още преди да е разбрала какво става.
— Какво значи това, по дяволите?
Фелдин Маас стоеше на прага с гол меч в ръка. Лицето му беше тъмночервено и почти синееше от гняв. Двама мъже стояха зад него, оттатък прага на стаята. „Ако затвори вратата — помисли Клара, — ще попаднем в капан. Попаднем ли в капан, мъртви сме.“
— Не, Фелдин — каза Фелиа и излезе напред. — Това е правилният начин. Това трябва да направим. Лорд Палиако обеща да ни помилват. И без това знаеше всичко.
— Ти си ги довела тук?! Предала си ме?!
— Аз…
Мечът на Маас се стрелна като светкавица. Клара, застанала зад братовчедка си, не видя удара, но го чу. А после видя разиграващата се върху лицето на Фелдин трагедия. Трагедия в четири действия — изненада, ужас, скръб, ярост. Още преди кръвта да потече Клара знаеше, че Фелиа е мъртва.
Винсен Коу се хвърли покрай нея, крещеше и размахваше като коса откраднатия меч. Зверската енергия на атаката изтласка Маас назад в коридора. За миг вратата се опразни. Гедер Палиако стоеше над убитата жена и я гледаше с провиснала челюст и бледо лице. Клара го избута към вратата и извика:
— Върви! Преди да са ни заклещили вътре!
Гедер и свещеникът изхвърчаха навън. Звънтежът на мечове едва не спря Клара. „Ще се предам“ — помисли си тя. Не биха наранили жена. Глупава мисъл, идиотска. Рефлекс. Напук на всичките си инстинкти Клара хукна право към битката.
Ако коридорът беше по-широк, Фелдин и двамата с него отдавна щяха да са обградили и посекли Винсен. Вместо това ловджията сечеше като бесен и задържаше противниците си на разстояние. По лицето му се стичаше пот, беше се задъхал. Фелдин го следеше с окото на дуелист в очакване на пролука.
— Бягайте! — извика Винсен. — Ще ви спечеля малко време!