— Явно не си толкова зле, щом се шегуваш.
— Да, милейди.
Клара се надигна да погледне през листата. Виковете се бяха усилили. А сякаш се чуваше и звънтеж на мечове. А после и гласът на Джори — ревеше заповеди. В теснотията на укритието им Клара не само чуваше, а и усещаше бързото плитко дишане на ловджията.
— Дръж се още малко — каза му тя. — Още мъничко и всичко ще се оправи.
Когато Винсен протегна ръка към нея, Клара помисли, че това е прощалният жест на умиращ човек, но пръстите му обхванаха тила й и дръпнаха решително главата й надолу, към него. Устните му бяха горещи и напукани, изненадващи, интимни и силни. Клара загуби ума и дума, но после сви мислено рамене. Младежът едва ли щеше да преживее следващия половин час, така че какво толкова?
Когато Винсен я пусна и главата му полегна обратно на земята, Клара изтри уста с опакото на ръката си. С опакото на мръсната си ръка, по която бяха полепнали пръст и дребни боклуци. Усещаше устните си приятно подути, а мислите й се мятаха, неспособни да решат дали случилото се е скандално, ласкателно или комично.
— Забравяш се — смъмри го тя.
— Така е, милейди — отвърна ловджията. — Когато съм с вас, често ми се случва.
Очите му се затвориха. Дишането му беше все така ускорено и болезнено, а Клара лежеше в мрака и се молеше накъсаният звук да не спира. После най-сетне чу познати гласове и се развика за помощ.
Маркъс
Кахуар Ем се почеса по брадичката и килна замислено глава. Маркъс го наблюдаваше безизразно. Масата, на която седяха един срещу друг, беше от полиран дъб с прогорен декоративен фриз по края. Не беше покрита със зеленото банкерско сукно, което използваше Ситрин. Маркъс очакваше зелената покривка и тук, но изглежда, обичаите в Лионеа бяха различни. Малката кутийка на масата беше от черно желязо, с капак, чиито панти бяха отстрани, и с образ на дракон отпред. И да имаше някакво скрито значение в символа, който беше избрала Ситрин, Маркъс не знаеше какво е.
— Съжалявам — каза Кахуар Ем. — Това е странно.
— Нищо странно няма — отвърна Маркъс. — Чувал съм, че банките и търговските къщи приемат на съхранение разни неща по молба на колегите си. Нищо необичайно.
— Да, когато са сродни организации и едната има представители в град, където другата няма свои хора — каза Кахуар. — В случая не е налице нито едно от тези условия.
— Въпрос на по-особени обстоятелства.
— Които вие няма да ми разясните.
— Да, няма — отвърна Маркъс.
Кахуар протегна ръка и взе кутийката, която се побираше в едната му шепа. Капачето се отвори с щракване и разкри пиринчено ключе, по-малко от костица на кутре. Маркъс се почеса по ухото и зачака събеседникът му да каже нещо.
— Защо ли си мисля, че това ще се окаже свързано с нещо неприемливо и смущаващо? — попита Кахуар, като се постара да покаже с тона си, че отговорът би бил добре дошъл, но че всъщност не очаква да получи такъв.
— Упълномощен съм да подпиша декларация, че сте го приели за съхранение по молба на магистра бел Саркор — каза Маркъс. — Притиснете ключето към топъл восък и аз ще оставя отпечатъка от палеца си върху отливката, за да е ясно, че става въпрос за един и същи ключ. Или нещо друго от сорта, както прецените.
Кутийката се затвори. Покритите с гъсти люспи пръсти на Кахуар Ем потропаха по масата като звука от първите тежки капки на гръмотевична буря.
— Предупредиха ме, че може да откажете — каза Маркъс.
— С магистрата не се разделихме по най-добрия начин — внимателно подбра думите си Кахуар. — А сега праща вас вместо да дойде лично. Трудно ми е да повярвам, че изведнъж се е изпълнила с доверие към мен.
— Понякога е по-лесно да се довериш на враг, отколкото на приятел. Един враг никога няма да предаде доверието ти.
— Аз пък мисля, че тя охотно би ме обвинила в предателство. Обратното също не би било далеч от истината, защото и тя предаде моето доверие.
— Което само доказва моята теория. По онова време сте били приятели — каза Маркъс с усмивка, чиято искреност не заблуди нито един от двамата.
На вратата на приемната се почука. Пълна жена ясуру с дреха в сиво и червено отвори и каза:
— Хората от корабостроителницата, сър.
Кахуар кимна и жената се оттегли, като затвори тихо вратата.
— Добре ли върви? Онова с корабите? — попита Маркъс.