— Ти, Пинтин, вече от много години си мой заместник-командир — каза майстор Кит и издаде челюст напред в пародия на героично мъжкарство. — Следваше ме във времена на най-висока слава и в моменти на най-дълбоко отчаяние. А сега за пореден път хрътките на войната са отвързани и ние ще трябва да ги надбягаме. Армиите на мрачния Саракал ще нападнат града утре.
— Значи ще е най-добре да се изнесем още тази нощ — каза Сандр.
Публиката се разсмя.
— Вярно, не е наша работа да държим страна в една обречена битка. Градът със сигурност ще падне, а преди това лейди Данейлин, последна от рода си и най-нежната хубавица на Еласе, трябва да бъде изведена на безопасно място. Това е нашата задача, Пинтин. Нашият отряд ще побегне тази нощ заедно с благородната дама под своя опека.
— Да, ама имаме малък проблем с тая работа — каза Сандр с гласа на Пинтин. — Щото снощи наш’те хора се качили на градската стена да се състезават кой ще пикае най-надалече, а магистратът решил, че вали. И сега ’сички са в градския затвор.
Майстор Кит замръзна. Издадената му допреди миг челюст провисна комично.
— Какво?! — изпищя той.
Публиката отново се разсмя. Явно пиесата започваше да им харесва.
Маркъс се наведе към Ярдем Хейн и изсумтя:
— Изобщо не съм такъв. Всичките тия високопарни приказки и гълтане на корема. Не съм такъв.
— Ни най-малко, сър — отвърна Ярдем.
След два дни Ситрин седеше срещу него на масичка в кафенето. Лек дъждец ръмеше от другата страна на отворените врати и прозорци и почерняше плочника пред входа на Големия пазар. Зад Маркъс двама картадами си говореха за последните новини от Северобреж. Поредната война за наследството изглеждала неизбежна. Маркъс си каза, че това не го интересува, и в голяма степен беше точно така. Светът миришеше на кафе и дъжд.
— Ако имаме достатъчна ликвидност, тоест достатъчно свободни пари, мисля догодина да спонсорираме някой от корабите за остров Нарин — каза Ситрин.
Маркъс кимна.
— Идеята за флотилия няма да се наложи веднага. Особено в началото хората ще гледат на тази новост с подозрение. Ако постигне успех обаче, дори само за първите две години, трафикът през Порте Олива ще се увеличи значително. Това може да ни е от голяма полза, стига да сме си извоювали нужната позиция. Стига хората да ни знаят. Да ни имат доверие.
— Всичко това са предположения — каза Маркъс.
Ситрин преглътна. Беше отслабнала през последните седмици и светлата й доскоро кожа сега беше нездраво бледа. На Маркъс му се струваше необяснимо, че всички хора, които идваха да я молят за заем или да вложат парите си на депозит при нея, остават слепи за тревогата, която я яде отвътре. Ситрин не спеше достатъчно. Но пък и не се приспиваше с алкохол. За него това беше достатъчно доказателство за вътрешна сила.
— Предположения, да — съгласи се Ситрин. И добави: — Иска ли ти се понякога да бяхме избягали? Да си бяхме напълнили джобовете и просто… да си бяхме плюли на петите?
— Попитай ме пак, след като ревизорът си тръгне — каза Маркъс.
Тя кимна. Старият полусляп синай докуцука откъм задната част на кафенето. Дъждът явно не се отразяваше добре на ставите му. Ситрин вдигна празната си чашка, маестро Асанпур кимна с усмивка и тръгна обратно.
— Магистър Иманиел винаги казваше, че чакането е най-трудната част — каза тя. — Че нетърпението е най-сигурният начин да загубиш. Тоест, ако направиш нещо само за да правиш нещо, а не защото трябва да се направи. Чудех се защо все го повтаря, звучеше толкова логично и очевидно. Той и Кам ми бяха като родители, по липса на други. Откакто се помня, живеех в банката. Магистър Иманиел знаеше всичко за парите и за риска, и как да си даваш вид на едно, когато всъщност си друго.
— Като те слушам, от него е щял да излезе добър пълководец — каза Маркъс.
— Не. — Ситрин поклати глава. — Не знам. Може би. Във всеки случай той не обичаше войниците. Нито войната. Помня как казваше, че имало два начина да се спогодиш със света. Или излизаш насреща му с меч в ръка, или с кесия.
— Сериозно? Аз пък си мислех, че от войната се печели доста.
— Печели се — каза Ситрин, — но само ако си на правилната страна и в подходящия момент. Като цяло обаче от една война винаги се губи повече, отколкото се печели. От думите на магистър Иманиел излизаше, че единствено ние сдържаме мечовете в ножниците. Война или търговия. Кинжал или монета. Имало два вида хора и това били техните символи.